9 беседи на Джиду Кришнамурти

Беседите, които предлагаме тук

са държани от Джиду Кришнамурти

през 1961 г. в Париж.

Могат да бъдат намерени в книгата

„There is no thinker, only thought“

***

Първи разговор

СВОБОДАТА КАТО САМОСЪЗНАНИЕ

Струва ми се, че винаги е трудно да се започне общуване, когато става дума за сериозни неща, още повече на срещи като тази, където вие говорите френски, а аз за съжаление трябва да говоря на английски. Но мисля, че по-лесно се постига контакт, ако не се ограничим с чисто словесното ниво на общуване. Думите имат за цел да съобщят, да предадат нещо, но сами по себе си не са кой знае колко важни. Мнозинството от нас общува на нивото на думите и затова контактът е затруднен, когато искаме общуване на интелектуално и емоционално ниво. За да се установи пълен контакт, необходимо е да се задействат три нива: словесно, интелектуално и емоционално. Така че, нека започнем нашето пътешествие заедно, да вървим един до друг и да се вгледаме в нашите проблеми всеобхватно, колкото и трудно да е това.

            Преди всичко е необходимо да разберете, че пред вас не се намира индус и той не е представител на Изтока – независимо от това какво показват рожденото място и паспорт. Нашите проблеми са общочовешки проблеми и като такива те нямат граници; те не са нито индийски, френски, руски, нито американски. Ние се стремим да разберем проблемите на човечеството като цяло. Думата „разбирам“, аз употребявам в определен смисъл.

            Разбирането се постига не думи, не със съгласие или несъгласие след обсъждане. Ако искаме да разберем казаното, ние трябва да се отнесем към него без предубеждения, без да вярваме, без да подлагаме на съмнение, а само да слушаме.

            Слушането е голямо изкуство. То изисква известен покой на мозъка. У повечето от нас той се намира в непрестанна дейност, което пречи на разбирането. Мозък, в който възникват мисли и отговори на сигналите, се явява склад на паметта, резултат от опита и времето. Ето защо не може да има разбиране, ако той се намира в постоянна възбуда, непрекъснато реагира на въпроси или е зает със сравнение, анализ.

            Да слушаш, не означава да одобряваш, да осъждаш, или да преиначаваш казаното. Слушането е да виждаш факта изцяло с желание да го разбереш. Затова, умът трябва да е много спокоен и същевременно оживен, за да е способен на правилно и рационално действие, без сантименталност и емоционалност. Само при такива условия, е възможна беседата за проблемите на човешкото съществуване като цялостен процес, а не взет на части.

            Както повече от нас знаят, политиците на света, за съжаление, управляват нещата. Може би нашите животи зависят от няколко политика – французин, англичанин, руснак, американец или индиец и това е много тъжен факт. Но е факт. А политикът е заинтересуван само от непосредствените неща – от неговата страна, неговата позиция, неговите национални идеали. И като резултат имаме войни, конфликтът между Изтока и Запада, комунизмът се бори срещу капитализма, а социализмът срещу всяка друга форма на автокрация, така че имаме настоящите притискащи ни проблеми на войната и мира и как да управляваме нашите животи, така че да не бъдем смачкани от тези огромни исторични процеси.

            Но аз мисля, че ще бъде много жалко, ако се ограничим само до непосредственото – с френската позиция спрямо Алжир, с това какво ще стане в Берлин, дали ще има война и как ще оцелеем в нея. Това са проблемите, които ни се натикват от вестниците, от пропагандата; но аз мисля, че е много по-важно да обмислим какво ще се случи с човешкия мозък, човешкия ум. Ако се тревожим само за настоящите събития, а не от цялостното развитие на човешкия ум и мозък, тогава нашите проблеми само ще се увеличават и умножават.

            Ние можем да видим, нали, че нашите умове, нашите мозъци са се механизирали. Ние сме подложени и се поддаваме на най-различни влияния. Каквото прочетем оставя своя отпечатък и всичката пропаганда оставя своя белег; мисълта е винаги повтаряща се и така и мозъкът и умът са станали механични, като машини. Механично изпълняваме работата си. Нашите взаимоотношения се осъществяват автоматично. Нашите ценности са обичайните традиционни ценности. Електронните машини почти не се различават от нашия ум. Разликата е само в това, че хората са по-изобретателни, защото са ги построили. Те функционират, както ние функционираме, чрез реакция, повторение и памет. Изглежда, че всичко, което искаме е как да направим механизъм, който вкоренен в навика и традицията, да работи леко, без никакви смущения; и може би това ще бъде краят на човешкиа живот. Не е ли така? Няма свобода, а само търсене на сигурност. Нуждата от сигурността и запазване на просперитета; а бедните от Азия с по едно ядене на ден – те също искат сигурност. И отговорът на човешкия ум към всичкото това страдание е просто механичен, основан на навика, безразличен.

Така че спешният въпрос със сигурност е: как да освободим човешкия мозък и ум? Защото, ако няма свобода, няма творчество. Има механични изобретения отиващи до луната, намиращи нови средства за придвижване и т.н.; но това не е творчество, това е изобретение. Има творчество само когато има свобода. Свободата не е просто дума; думата е напълно различна от действителното състояние. Нито пък свободата може да се превърне в идеал, тъй като идеалът е просто отлагане. Така че това, което искам да обсъдим по време на тези разговори е дали е възможно да освободим мозъка и ума.  Само да кажем, дали е възможно или не, е просто ленивост. Но това, което можем да направим е да намерим за себе си, чрез експеримент, чрез себепознание, чрез изследване, чрез интензивно търсене. И това изисква способност за разсъждение, за чувстване, да скъсаме с традицията и да разрушим всички тези стени, които човек е изградил за своя сигурност. Ако не сте готови да направите това, от първия до последния разговор, то тогава мисля, че си губите времето тук. Проблемите, с които се срещаме са много сериозни; те са проблеми на страха, смъртта, амбицията, авторитета, медитацията и т.н. За всеки проблем трябва да се говори обективно, а не емоционално, интелектуално или сантиментално. И това изисква прецизно мислене, огромна енергия, така че да можем да следваме всеки въпрос до самия край и да открием същността на нещата. Това изглежда е същественото.

            Ако наблюдаваме, не само външните събития в света, но също и какво се случва вътре в нас, ние намираме, че ние сме роби на известни идеи, роби на авторитета, не е ли така? Векове наред ние сме били оформени чрез пропаганда да бъдем християни, будисти, комунисти и каквото и да е там. Но за да открием истината, това е сигурно, ние не трябва да принадлежим на никоя религия. Много трудно нещо е да не се посветиш на някакъв модел на действие или мисъл въобще. Съмнявам се дали вие въобще сте опитвали да не принадлежите на нещо, дали сте отхвърлили напълно традиционното приемане на Бог – което не значи да станеш атеист, което е също толкова глупаво като да вярваш, но да отхвърлите влиянието на Църквата с всичката нейна пропаганда от две хиляди години.

            Нито е лесно да се отхвърли, че вие сте французин, индиец, руснак или американец; може би дори е още по-трудно. Сравнително лесно е да се отхвърли нещо, когато се знаят последствията, до които това отхвърляне води; но това е само прехвърляне от един затвор в друг. Но ако вие отхвърлите всички затвори, незнаейки до къде ще ви отведе това отхвърляне, тогава вие оставате сам. И на мен ми се струва, че е абсолютно важно да можете да останете напълно сами, без влияния; защото само тогава вие можете да откриете за себе си истината – не само в този свят на ежедневно съществуване, но също и отвъд ценностите на този свят, отвъд мисълта и чувството, отвъд мерките. Тогава само ще знаем дали съществува реалност, която е отвъд пространството и времето, и това откритие е творчество.

            Но, за да открием истината, трябва да осъществим отречение от собственото „аз“ – в това се състои свободата. Вие не можете да тръгнете на далечно пътешествие, ако сте привързани към нещо: към страната си, към традициите, към своите привични форми на мислене. Образно казано, това е все едно да сте привързани към стълб.

            Така че, за да откриете какво е истината, трябва да скъсате всички връзки и да изследвате не само отвън, вашите връзки с нещата и хората, но също и вътре, което е да познавате себе си; не само повърхностно в будно състояние, но също и подсъзнателно, в скритите кътчета на мозъка и ума. Това изисква непрекъснато наблюдение; и ако вие така наблюдавате, вие ще видите, че няма действително разделение на външно и вътрешно; защото мисълта като вълна тече и в двете посоки – навън и навътре. Всичко това е процеса на себепознание. Вие не може просто да отхвърлите външното, защото не сте нещо вън от света. Проблемът на света е наш проблем. Външното и вътрешното са двете страни на медала. Отшелниците и монасите, отречени от външния свят, само избягват със своите вярвания и суеверия в света на собствените си илюзии. Целият живот, по настоящем, е ограничен в пространството и времето. Ние сме затънали в неотложни проблеми. Положението ни в работата, отношенията с хората, проблемите на ревността, страхът от смъртта и т.н. отравят живота ни. Вътрешно също не сме свободни, защото ние не знаем какви са нашите мотиви, нашите стремежи, нашите импулси, несъзнателните нужди. Така че няма свобода нито вън, нито вътре и това е факт. Но ние трябва да видим този факт, а повечето от нас отказват да го видят; ние се приплъзваме върху него, покриваме го с думи, с идеи и т.н. Факт е, че психологически, както и външно ние искаме сигурност. Външно ние искаме да сме сигурни в своята работа, позиция, престиж, връзки; а вътрешно ние искаме същата сигурност; и ако някоя опора се разруши ние си намираме друга.

            Така че осъзнавайки тази необикновена и сложна ситуация, в която нашият мозък и ум работят, как е възможно да се премине отвъд? Надявам се, че разбирате задънената улица, до която сме стигнали. Въпросът е: дали наистина ние сме посрещали този факт? Фактът, че мозъкът и умът търсят сигурност във всяка форма и където има това търсене за сигурност, има и страх. Ние никога не срещаме очи в очи този факт; ние или казваме, че това е неизбежно или питаме как да се освободим от този страх. Докато, ако ние застанем лице в лице с този факт, без да се опитваме да избягаме, интерпретираме или трансформираме, тогава фактът действа сам по себе си.

            Не знам дали психологически сте отивали толкова далеч, защото изглежда, че повечето от нас не познават дълбините на своите умове и мозъци.

            Нека бъдем ясни, аз не се опитвам да ви убеждавам в нещо, това би било незряло. Ние не правим пропаганда тук – това ще оставим на политиците, църквите и другите хора, които продават неща. Ние не продаваме нови идеи, защото идеите нямат смисъл. Ние можем да си играем с тях интелектуално, но те не ни водят до никъде. Което е важно, е да срещнем този факт; и фактът е, че този ум, нашето цяло същество, за векове е станало механично. Цялата мисъл е механична; и за да осъзнаем този факт и да преминам отвъд, човек трябва първо да го види.

            Сега, как емоционално можем да срещнем този факт? Интелектуално, мога да кажа, че зная, че пия и че е лошо да пия – физически, емоционално и психологически – и въпреки това продължавам да пия. Но да срещнем факта емоцинално е нещо съвсем различно; емоционалният контакт е сам по себе си действие. Вие знаете, когато сте шофирали дълго време и ви се приспива и си казвате: „Трябва да се събудя“, но продължавате да карате. Тогава в някакъв момент преминавате опасно близо до друга кола и тогава има емоционален контакт и вие се събуждате изведнъж и след това спирате и почивате. Виждали ли сте някога факт по този начин, тотално, напълно? Виждали ли сте всъщност някога цвете? Съмнявам се, защото ние не поглеждаме действително към цветето; това, което правим е да го категоризираме, да му дадем име, да го наречем „роза“, да го помиришем, да кажем колко е красиво и да го оставим настрана като нещо вече познато. Наименоването, класифицирането, мнението, преценката, изборът – всички тези неща ви пречат да видите действително цветето.

             Подобно, за да осъществим емоционално контакт, не би следвало да има наименоване, слагане в категории; без осъждане; трябва да спре мисленето, всичките реакции. Само тогава можеш да видиш. Опитайте някога да погледнете цвете, дете, звезда, дърво и каквото желаете, без целия процес на мисленето и тогава ще видите много повече. Тогава го няма екранът на думите между вас и факта и поради това има непосредствен контакт с него. Да го оцените, порицаете, одобрите, категоризирате – това сме правили и тренирали векове наред; и да бъдем осъзнати за този процес е началото на виждането на факта.

            Към настоящия момент целият ни живот е обвързан с пространството и времето и непросредствените проблеми ни поглъщат. Нашите работни места, нашите взаимоотношения, проблемите на ревността, страха, смъртта, старостта и т.н. – всички тези неща изпълват живота ни. Умът, мозъкът, способни ли са да преминат отвъд това? Според мен е възможно, защото съм го опитал, отишъл съм до самите дълбини, преминал съм през него. Но вие не може просто да приемете на вяра това, което говорещият ви казва, защото приемането по този начин няма стойност. Едиственото нещо, което е ценно за вас е да започнете своето пътуване; но за това трябва да има свобода от самото начало, трябва да има нужда за откриване – не за приемане, не за съмнение, но за откриване за себе си. Тогава, когато отидете до дълбините на въпроса ще видите, че умът може да бъде свободен; и само такъв свободен ум може да открие какво е истина.

            Може би сега бихте искали да зададете въпроси върху казаното. Но задаването на въпроси е трудно нещо. За да зададете правилният въпрос, трябва да знаете какъв е проблема. Повечето от нас не знаят какви са нашите проблеми; ние се плъзгаме по повърхността… и задаваме грешните въпроси.

            Въпрос: Как човек може да осъществи контакт с факта емоционално?

            Отговор: Да бъдеш в контакт с нещо изисква цялостен подход, който не е само интелектуален, емоционален или сантиментален. Изисква се цялостно схващане.

            Въпрос: Да не обръщаме внимание на двойнствения процес, който върви вътре в нас през цялото време, не е ли това себе-познанието?

            Отговор: Използвахме думите „внимание“, „двойнствено“ и „себе-познание“. Нека да ги разгледаме една по една, защото ако не ги разберем не ще бъдем способни да комуникираме помежду си. Какво означава да бъдеш „внимателен“? Моля, чуйте това, защото аз не съм просто циничен; искам да се уверя, че и двамата разбираме думите, които използваме. Вие може да имате едно значение, а аз друго. За мен, когато някой отдава своето пълно внимание, в това няма никаква концентрация, никакво изключване. Вие знаете как ученикът, който гледа навън през прозореца е помолван да си гледа в учебника; но това не е внимание. Внимание е когато виждаш какво се случва навън през прозореца и също какво се случва пред теб. Да наблюдаваш без изключване е нещо доста трудно. После какво имате предвид под „двойнствен процес“? Ние знаем, че има двойнствен процес, доброто и злото, омраза и любов и т.н.; и да бъдем внимателни към това е много трудно, нали? И защо ние утвърждаваме този двойнствен процес? Дали той съществува действително или това е изобретение на ума, за да избегне факта? Аз съм насилствен, да кажем, или ревнив и това ме притеснява, аз не го харесвам; така че казвам, че не трябва да бъда ревнив, насилствен – което е бягство от факта, не е ли така? Идеалът е изобретение на мозъка, за да избяга от това, което е; и така се появява двойнствеността. Но ако аз напълно срещна факта, че аз съм ревнив, тогава няма двойнственост. Посрещането на факта означава да навляза в целия проблем на насилието и ревността; и тогава или намирам, че ми харесва, в който случай конфликтът трябва да продължи, или виждам всички страни и следствия на това и се освобождавам от конфликта.

            И накрая, какво имаме предвид под „себепознание“? Какво означава „да познаваме себе си“? Аз познавам ли себе си? Себето нещо статично ли е или е нещо, което постоянно се изменя? Мога ли да позная себе си? Познавам ли жена си, моя съпруг, моето дете или познавам само картината, която моят ум е създал? Преди всичко, аз не мога да познавам нещо живо, аз не мога да редуцирам нещо живо до формула; всичко, което мога да направя е да го следвам, където и да ме води; и като го следвам не мога да кажа, че го познавам. Така че познаването на себето е следването на себето, следване на всички мисли, чувства, мотиви и нито за миг не казвай „Аз го знам“. Вие може да познавате само нещо, което е статично, мъртво.

            Така че виждате трудностите, в които ни въвличат тези три думи – внимание, двойнственост и себепознание. Ако може да разберете тези три думи и може да продължите по-нататък, отвъд тях, тогава ще разберете пълното значение на виждането на факта.

            Въпрос: Съществува ли начин да постигнем безмълвие в ума?

            Отговор: Първо, когато задавате този въпрос, осъзнавате ли, че вашият ум е развълнуван? Осъзнати ли сте, че вашият ум никога не е тих, а постоянно бърбори? Това е факт. Умът непрекъснато говори, дали за нещо или на самия себе си; той е активен през цялото време. Защо човек задава този въпрос? Моля, помислете заедно с мен. Ако е защото сте частично осъзнат за бърборенето и искате да избягате от него, тогава може да вземете хапче и да пратите ума да спи. Но ако изследвате и наистина искате да откриете защо умът бърбори, тогава проблемът е съвършено различен. Единият начин е бягството, а другият е да следвате бърборенето до края. Защо умът бърбори? Под „бърборене“ разбираме, че умът е постоянно зает с нещо, нали? – С радиото, с проблемите си, с професията, с визиите си, с емоциите си, с митовете си. Сега, защо е постоянно зает и какво ще стане, ако не е зает? Опитвали ли сте някога да не бъдете заети? Ако сте опитвали, намирате, че в момента, в който умът не е зает, има страх. Защото това означава, че сте сам. Ако останете без заетости, преживяването е много болезнено, не е ли така? Някога били ли сте сами? Съмнявам се. Може да се разхождате сам, да седите в автобуса сам или сам в стаята си, но вашият ум винаги е зает, вашите мисли са винаги с вас. Спирането на заетостта е да откриете, че вие сте напълно сам, изолиран, а това е плашещо нещо; и затова умът продължава да бърбори, бърбори, бърбори.

Париж, 5.IX.1961 г.

---

Втори разговор

СВОБОДА И АВТОРИТЕТ

Бих искал да поговорим с вас относно авторитета и свободата. Бих искал да отидем много дълбоко в това, защото чувствам, че e много важно да разберем цялата анатомия на авторитета.                       

Не искам да говоря академично, повърхностно, вербално. Мисля, че дори чрез правилното слушане се ражда не само разбирането, но също и незабавната свобода от авторитета. Още повече, че времето не помага на ума да се освободи. Свободата е възможна само при непосредствено разбиране, без усилия, без противоречия, без конфликти. Такова разбиране веднага освобождава ума от проблемите, които тежат върху него. Ако следваме проблема и видим колко навътре може да стигне ума, цялостно, тогава ние бихме се освободили от това бреме.

            Ако сте изследвали въпроса за авторитета в дълбочина, сте видяли, че авторитетът разрушава свободата, поражда страх и в действителност осакатява всяка мисъл. Авторитетът неизбежно предполага конформизъм, подражание, съгласни ли сте? Съществува не само външен авторитет, във вид на закон, който е ясен. Но има и вътрешен – във вид на знания, опит, традиции, подчинение, на образеца на поведението, приет в обществото, или препоръчан от учителя. Ние ще се занимаваме с само с разбирането на вътрешния, психологическия авторитет; с психиката, която установява модел на авторитет за своя собствена сигурност.

            Търсенето на авторитет не спира, тъй като, повечето от нас се страхуват да не се отклонят от правия път. Нали успехът за нас е обект на поклонение, а авторитетът осигурява успеха. Казват ви, че при съблюдение на определен образ на действия, при подчинение на определен вид идеи, ще достигнете освобождение, пълно личностно разкритие, свобода. Аз обаче, смятам за абсурдно това, че някаква дисциплина, регламентация, принуждение, подражание, съгласуваност на вашите действия, с тия на другите, може да доведе до свобода. Не е възможно да осакатяваме, да прекрояваме, да обръкваме ума си, и с това да стигнем до свободата. Прекроеният ум и свободата са несъвместими, те се ваимозаключват.

            На какво се дължи постоянната потребност да следваме образеца? И ако мога тук да кажа, че моето обяснение няма да има смисъл за вас, ако вие, всеки един от вас, не е осъзнат за собствената си склонност да следва – идея или учител. Така че, защо е този подтик да следваме? Няма съмнение, че жаждата за сигурност и безопасност е причината за това. А това вече е страх. Всички ние търсим безопасност в тази, или онази форма, и затова ни е необходим авторитетът. Но има ли такова нещо като вътрешна сигурност? Със сигурност, самото търсене на сигурност, вече е страх. Външно, може би, е необходимо да имаме известна степен на сигурност – къща, три пъти храна на ден, дрехи и т.н. Но вътрешно има ли такова нещо като сигурност? В безопастност ли сте в своето семейство, в своите взаимоотношения? Осмелявате ли се да се попитате това? Приемате, че това е така, това е традицията, навик; но в момента, в който поставите под въпрос отношенията си със своя съпруг, съпруга, дете, съсед, този въпрос става много опасен.

            Всички ние под една или друга форма търсим сигурност, а затова трябва да съществува авторитет. И така ние казваме, има Бог, в който ако пропаднат всички други убежища ще намерим абсолютната сигурност. Затова се хващаме за идеали, надежди, вярвания. Но има ли такова нещо като сигурност? Мисля, че всеки един от нас трябва да открие, да се бори и ясно да разбере дали има или не такова нещо като сигурност.

            Почти не можем да намерим сигурност във външния свят днес. Нещата се променят толкова скоростно; има нови механични изобретения, атомни бомби; социално има външни революции, особено в Азия, заплахата от война, комунизма и т.н. Но заплахите за нашата вътрешна сигурност създават в нас много по-голяма съпротива. Когато вие вярвате в Бог или в някаква друга форма на вътрешна постоянност, почти е невъзможно да се разбие тази вяра. Никаква атомна бомба няма да разбие вашата вяра, защото вие сте се вкоренили в тази надежда. Вие сте посветили себе си, всеки един, на определен начин на мислене и независимо дали е верен или фалшив, дали има някаква реалност или причина; ние сме го приели и се държим за него.

            За да преминем отвъд всичко това, да намерим истината се изисква далеч по-голяма революция от комунистическата, социалистическата или капиталистическата. Това е началото на свободата от авторитета и действителното откритие, че няма такова нещо като вътрешна постоянност, сигурност. Това означава да открием, че през цялото време умът трябва да бъде в състояние на несигурност. А ние се страхуваме от несигурността, нали? Мислим, че умът, който е в несигурност ще се разпадне на парчета, ще се разболее ментално. За съжаление има много хора с ментални проблеми, защото не могат да намерят сигурност. Когато са били „изстръскани“ от своите вярвания, идеали, фантазии, митове, представи и така са се разболяли ментално. Ум, който е истински несигурен няма страх. Само ум, който търси и следва авторитет се страхува. И възможно ли е да видим всичко това и да сложим настрана авторитета и страха тотално, напълно?

            А какво имате предвид, когато казвате „виждам“? Дали виждането е просто интелектуално обяснение? Дали обясненията и размишленията, здравата логика, ще ви помогнат да видите факта, че целият авторитет, подчинение, приемане, конформизъм, осакатява ума? Това е много важен въпрос за мен. Виждането няма нищо общо с думите и обясненията. Чувствам, че вие може да видите нещо директно без вербални убеждения, аргументи или интелектуално размишление. Ако сложите настрана убеждаването и влиянията – които са незрели и детински – тогава какво ще ви попречи да видите и следователно да бъдете свободни? За мен, виждането е акт, който е непосредствен; не е въпрос на процес във времето. И затова свободата от авторитета не е процес във времето; не е въпрос на „Аз ще се освободя“. Но дотогава, докогато намирате за приятно следването на авторитет, намирате процеса на следване привлекателен, вие не позволявате на проблема да стане истиски жив, неотложен.

            Факт е, че повечето от нас харесват властта – властта на съпругата над съпруга или съпругът над съпругата, властта на капацитета, чувството, че сте умни, властта на аскетизма и контролът върху тялото. Всяка форма на власт е авторитет – било то властта на дикатора, политическата власт, религиозната власт или доминирането един над друг. Това е голямо зло и защо не можем да видим това, просто и директно? Под „виждане“ разбирам абсолютно разбиране, в което няма колебание, а само цялостен отговор. Какво пречи на този цялостен отговор?

            Това внася и въпросът за авторитета на опита, на знанието, нали? За да отидем на луната, да направим ракета трябва да има научно знание; и това натрупване на знание ние наричаме опит. Трябва да имате външни знания. Трябва да знаете къде живеете, трябва да сте способни да строите, да събирате неща заедно и да ги разделяте. Такова външно знание е повърхностно, механично, просто събиране, намиране на още и още. Но това, което става е, че това външно знание и опит се превръщат във вътрешен авторитет. Ние може да отхвърлим външния авторитет като детински – това да принадлежим на определена нация, група, семейство, прикрепяйки се към определено общество с неговите специални маниери, кодове и всички тези глупости – но да оставиш настрана опита, които си събрал, авторитета на знанието, което си натрупал е нещо извънредно трудно. Не знам дали сте навлизали в този проблем някога; но ако сте, сигурно сте видели, че ум, който е обременен с много знания и опит, не е невинният ум, млад ум; той е стар ум, застаряващ ум и той никога не може да срещне цялостно, тотално нещо, което живо. А в днешните времена ние имаме нужда от нов ум, свеж ум, млад ум, който и външно и вътрешно да се справя с проблемите – не специфичните проблеми на науката, медицината, политиката и т.н. , а с цялостния проблем на човека. За да пристъпим към решението на не една задача, е необходим млад, силен ум, без илюзии, горещ и решителен. Такъв ум не се намира в плен на илюзии, натрупани знания и не е скован от миналия опит.

            Какво представлява опитът, който ни дава това чувство на благородство, мъдрост, превъзходство? Опитът представлява отразени в паметта отговори на дразнителите идващи от външната среда. Но отговорите са обусловени от тази среда и така всяко преживяване засилва тази среда. Ако ходите на църква, поклонник сте в определена духовна общност или определена религия, тогава вие имате опитности, видения според съответната среда – което само засилва този среда, не е ли така? И това обуславяне, тази религиозна пропаганда – независимо дали е на две хиляди години или скорошна – непрекъснато ни въздействат и формират нашия ум, повлияват на отговорите на нашите мозъци. Вие не може да отречете тези влияния, те са там. Комуниститът, социалистът, католикът, протестантът, хиндуист, десетки и стотици влияния през цялото време се изливат съзнателно и несъзнателно и оформят ума, контролират го.

Ако искате да разберете всяко отделно въздействие, ще умрете преди да решите тази задача. Но, ако сте способни да разберете напълно, поне едно-единствено влияние, ще разберете и всички останали. Но, за да разберете едно от тях, необходимо е да вникнете в него без остатък, напълно.

            Освобождението от авторитета е нещо опасно, нали? Да си свободен от авторитета е да поканиш опасността, защото никой не желае да живее в несигурност. Но осигуреният ум е мъртъв ум; само несигурният ум е млад и свеж.

            Така че разбирането на авторитета, външен и вътрешен, не е въпрос на време. Една от най-големите грешки е да разчитаме на времето. Времето е само отлагане. То означава, че се наслаждаваме на сигурността, имитацията, следването и всичко, което казваме е: „Моля, не ме разстройвате сега. Не съм готов още“. Не виждам причина, защо да не сте разстроени; проблем ли е да сте разстроени? Всъщност, когато не искате да се разстройвате, точно тогава вие предизвиквате разстройването. Ние сме попаднали в тесните интелектуални, емоционални или идеологически коловози и не искаме някой да ни нарушава спокойствието. Всичко, което желаем в нашите взаимоотношения и всичко останало е да водим комфортен живот, спокоен, буржоазен. А пък ако искаме да не живеем спокойно и буржоазно – пак е същото.

            Ако сте слушали приемайки нещата в себе си, ще откриете, че свободата от авторитета не е страшно нещо. Умът преминава през моментална революция. Ако това не се случва, значи не слушате и не виждате; просто се увличате в приемането или отхвърлянето на някакви там обяснения. Така че ще бъде много интересно за вас да откриете какво означава действителен отговор.

            Въпрос: Умът съдържа ли в себе си способността да разбере себе си?

            Отговор: Мисля, че да. Какво пречи на разбирането? Не са ли бариерите, които са създадени от самия ум? Така че разбирането и бариерите – и двете са елементи на ума.

            Вижте, господине, да живеете с усещане за несигурност без да се разболеете ментално изисква огромно разбиране. Една от основните бариери е, че аз настоявам да имам вътрешна сигурност, не е ли така? Външно виждам, че няма никаква сигурност; така че умът вътрешно създава своя собствена сигурност във вярване, бог, идея. Това предотвратява истинското откриване дали има вътрешна сигурност или не. Така че умът създава свое собствено робство, а също съдържа и способността за собствено освобождение.

            Въпрос: Защо свободният човек не е разстроен?

            Отговор: Това правилният въпрос ли е? Тъй като вие не знаете нищо за свободния човек, въпросът е просто спекулация. Простете, но този въпрос няма никакъв смисъл и за мен и за вас. Но ако поставите въпроса по друг начин, „Защо аз съм разстроен?“, тогава този въпрос е валиден и е възможен отговор. Така че, защо съм разстроен – ако мъжът ми ме напусне, или почине близък, или при провал, или при усещането, че нямам успех в живота? Ако наистина навлезете в това, до самия край, ще видите самата му същност.

            Въпрос: Винаги ли вярването в Бога се основава на страха?

            Отговор: Защо вярвате в Бога? Тревожите ли се относно вярата в Бог, когато сте щастливи или само когато имате проблеми? Вярвате ли, защото сте били обусловени в това? Все пак две хиляди години са ни казвали, че има Бог; а пък в комунистическия свят обуславят ума да не вярва в Бог. Едно и също е; и в двата случая на ума е оказано въздействие. Думата „Бог“ не е Бог. Много по-важно е, да откриете за себе си, дали съществува в света нещо, което може да се нарече Бог, отколкото да се привързваме към кое да е вярване или вяра. Но, за да открием нещо сами е необходима огромна енергия, която ни позволява да минем през всички вярвания. Но вярата е много комфортно нещо и малцина желаят да се изследват вътрешно. Вярването не те приближава към Бога. Вярата не ни довежда при Бога. Нито един храм, нито една църква, никаква догма, и никакъв обряд, няма да ни доближат до реалността. Тази реалност съществува. Но, ако поискате да я опознаете, няма да ви помогне ограниченият ум. Тясната и дребнава психика, може да намери само своите малки богове. Значи, трябва да се откажем веднъж-завинаги от всички вярвания, от цялата ни респектабилност, за да открием това, което е реално.

Мисля, че не може повече да слушате. Ако сте слушали лениво, просто чувайки думите, тогава може да изкарате така още няколко часа. Но ако сте слушали внимателно, с чувството за дълбоко проникновение, тогава и 10 минути са достатъчни, защото сте имали  възможността да разрушите всички препятствия, създадени от ума и да откриете това, което е истинно.

                                                                                                                                                                     Париж, 7.IX.1961 г.

---

Трети разговор

КЪМ МИРА И СВОБОДАТА ПРЕЗ КОНФЛИКТА

Всеки от нас жадува за мир. Политиците много говорят за това; думата се е превърнала в домашен жаргон. Но струва ми се, че мирът, който търсят човешките същества, е по-скоро бягство, защото ние искаме да намерим такава форма на съществуване, в която умът ни да получи убежище. А възможно ли е да продължим по тоя път през всички конфликти и така да намерим истинския мир? Така че бих искал да говоря за конфликта, защото ако вътрешният ни конфликт можеше да се отстрани напълно, дълбоко, отвъд рамките на съзнателния ум, тогава ние бихме могли да достигнем мир.

            Мирът, за който говоря не е този, който ума и мозъка търсят; това, за което говоря е нещо съвсем друго. Мисля, че мирът е доста разстройващо нещо, защото е много съзидателен и поради това разстройващ. За да достигнем това разбиране за мира, е необходимо да установим понятието конфликт, защото ако не разберем конфликта в неговата дълбочина, ние няма да намерим мир, нито външен, нито вътрешен, колкото и да го търсим.

                        Да си говорим – не като лектор и аудитория, което е едно абсурдно взаимоотношение – означава, че вие и аз мислим и чувстваме на едно ниво и проучваме нещата от една и съща гледна точка. Ако вие и аз можем да навлезем заедно в този въпрос за конфликта, с невероятна енергия и живост, тогава може да намерим мир, който е напълно различен вид от този, който обикновено търсим.

            Конфликтът възниква тогава, когато има проблем, не е ли така? Проблемът предполага конфликт; конфликт от приспособяването, от опита да разберем, от опита да се отървем от нещо, да намерим отговор. А повечето от нас имат проблеми от всякакъв род – социални, икономически, проблеми на връзките, конфликти на идеите и т.н. И тези проблеми остават неразрешени, нали? Ние никога не отиваме до самият им край, за да се освободим от тях; но продължаваме ден след ден, месец след месец през целия живот, носейки всякакви проблеми като товар в ума си и сърцето си. Не можем да се наслаждаваме на живота, да бъдем прости, защото всичко, до което се докоснем – любов, Бог, взаимоотношения и т.н. – се превръща в края в грозен, разстройващ проблем.    Ако аз се привързвам към човека, това става проблем, тогава търся начин да унищожа привързаността. Ако обичам, виждам, че са неизбежни ревността, копнежът, страхът. И като не знаем, как да да разрешим тези проблеми, ние обкновено ги влачим след себе си, при което не е възможно да ги решим.

После имаме и надпреварата, която също създава проблеми. Състезанието е имитация, опит да бъдем като някой друг. Съществува моделът на Исус, моделът на героя, на светеца, на съседа, който е по-добър, а има и вътрешен модел, които вие трябва да установите в себе си и който се опитвате да следвате. Така че, надпреварата събужда много проблеми.

Съществува и стремежа за реализация в живота. Всеки от нас иска да се реализира по един или друг начин – чрез семейство, жена, съпруг или дете. И ако отиде малко по-нататък е желанието за социална реализация, пишейки книга или пък гонейки слава. А когато я има тази нужда за реализация, да станеш нещо, идва и фрустрацията, а с фрустрацията идва тъгата. После се появява проблема как да се избегне тъгата. И така ние сме хванати в този порочен кръг, в който всичко става проблем и конфликт.

А ние сме приели, че конфликтът е неизбежен. Той е донякъде и необходим за еволюцията, за растежа, да станеш нещо голямо. И ако няма състезание, чувстваме сякаш сме в стагнация и упадък; така че ментално и емоционално ние непрекъснато се усъвършенстваме и борим, постоянно в конфликт със себе си, със съседите и света. Това не е преувеличаване; това е факт. И всеки от нас знае невероятната тежест на тези конфликти.

Възможно ли е да се освободим от тях? Как да пристъпим към тоя процес? Ясно е това, че без да разберем конфликта до край, на всичките нива на съзнанието, не можем да останем свободни, не можем да разберем истината. Умът, в състояние на конфликт, е объркан. И колкото е по-голямо напрежението от конфликта, толкова и действието е по-продуктивно. Сигурно сте забелязали как писатели, лектори и така наречените интелектуалци, постоянно произвеждат теории, филсофии, обяснения. Ако те имат някакъв талант, тогава колкото е по-голямо напрежението и фрустрацията, толкова са по-продуктивни; и света ги нарича велики автори, велики лектори, велики религиозни водачи.

Ако човек наблюдава от близо ще забележи, че конфликта изкривява; той е объркване в своята същност и е деструктивен за ума. Ако човек може да види това ясно, без да казва, че конфликта е неизбежен, че социалната структура е изградена върху това и така трябва да бъде – тогава нашият подход към проблема ще бъде съвсем друг. Мисля, че това е първото нещо: да видим не интелектуално и вербално, но действително да бъдем в контакт с този факт. От момента, в който сме родени до смъртта има непрекъсната битка вън и вътре; и може ли да видим факта, че този конфликт е лишен от интелигентност? Какво е това, което дава енергията, виталността, за да срещнем емоционално този факт?

Вижте, от векове сме били образовани да живеем в конфликт, да го приемем или да намерим начин да избягаме от него. Известно ви е, че има начини да се избяга от конфликта – чрез алкохола, жените, църквата, Бога, чрез достигане на пределна степен на интелектуално развитие, чрез натрупване на знания, чревоугодие или просто слушане на музика. Но, също така е известно, че нито един от тия пътища, не разрешават проблема на конфликта, нещо повече – конфликтът се засилва. Дали наистина сме се замисляли, че няма начин да избягаме от конфликта? Мисля, че основната трудност е, че сме изнамерили много начини на бягство и сме станали неспособни да видим този факт.

Човек трябва да навлезе дълбоко в съзнателните и несъзнателни бягства. Мисля че е лесно да се открият съзнателните бягства. Вие сте съзнателни, нали? Когато включите радиото, или когато отидете на църква в неделя, след като сте водили брутален, амбициозен, завистлив и грозен живот през цялата седмица. Но е много по-трудно да се изнамерят какви са скритите несъзнателни бягства.

Бих искал да навлезем малко по-навътре във въпроса за съзнанието. Съзнанието е резултат на хилядолетен опит, не е ли така? То е резултат от трупани с хилядолетия опитности. Във формирането на съзнанието са взели участие влиянието на расата, нейната култура. Тези влияния оказват въздействие при общуването на личността с членовете на семейството, с другите хора, също и в процеса на образованието. Резултатът на всички тия влияния е нашето съзнание. Ако изследвате собствения си ум, ще забележите, че в съзнанието винаги съществува раздвоение, наблюдаващ и обект на наблюдение. Мисля, че това е ясно. Това не е час по психология и интелектулни забавления. Ние говорим за действително преживяване, в което вие и аз трябва съзнателно да навлезем не просто на словесно ниво.

Чувствата, мисълта, желанието, волята, речта са части на едно цяло, а именно – на нашето съзнание, в което винаги има разделение на мислещият и мисълта.  Разделението включва противоречие; а където има противоречие има и конфликт. Ние знаем, нали, че сме в противоречие и външно и вътрешно. Външно има противоречие в нашите действия, стремейки се да живеем по определен начин и сме хванати във всякакъв род активности; вътрешно има противоречие в нашите мисли, чувства и желания. Чувството, мисълта, желанието, волята и думата съставляват нашето съзнание и в тази цялостност съществува разделение – възприемащият, наблюдателят, който винаги гледа, чака, променя, подтиска и чувство или мисъл върху, която той действа.

Ако човек е преминал през този проблем самостоятелно – не чрез книгите и философиите четейки мислите на други хора и какво те са казали, което са само празни думи, но да е отишъл навътре много дълбоко, без избор, без отричане и приемане – тогава неизбежно ще открие факта, че цялостта на съзнанието в самото себе си е в състояние на противоречие, защото има винаги мислещ, който оперира върху мисълта и това слага началото на безкрайни проблеми.

Може да възникне въпрос „Не може ли да се избегне подобна двойнственост на съзнанието?“. Съществува ли наистина този свидетел в мисълта, или самата мисъл е създала „мислещият“ като опорна точка за процеса на усещането и мисленето?

Ако искаме да разберем конфликта е необходимо да навлезем във всичко това докрай. Не е достатъчно да кажем: „Искам да избягам от конфликта“. Ако това е всичко, което искате, тогава може да вземете хапче, успокоително, което е просто и евтино. Трябва да изследваме всичките съставки на съзнанието, всичките потайни части на ума и сърцето, всичките тайни скривалища, в които се крият противоречията. И разбирането идва само когато се изследва защо има разделение между мислещ и мисъл. Вие трябва да се запитате има ли мислещ въобще, или само мисъл. И ако е само мисъл, защо е този център, от който всички мисли идват?

Човек може да види, нали, защо мисълта е създала център като „мен“, себе, егото. Мисълта иска да бъде постоянна; и виждайки, че нейните прояви са временни, тя създава център като „себе“. Тогава се появява и противоречието.

За да видим всичко това е необходимо да се откажем първо от всички бягства. Необходима е енергия, постоянна наблюдателност, защото мозъкът е така свикнал с бягствата, че бягството е станало по-важно от това, от което бягаме. Тогава, когато сме се отказали от всички бягства, какво се случва? Тогава има ли проблем? Със сигурност бягството е, което създава проблема. Когато не се състезавате повече със своя съсед, не се опитвате повече да се променяте в нещо друго, тогава има ли конфликт? Тогава сте способни да срещнете факта кой сте. Тогава няма съдене добро ли е или лошо. Тогава сте това, което сте. И факта сам по себе си действа; няма повече „ти“ да действаш по отношение на факта.

            Да разгледаме за пример ревността. Повечето от нас са ревниви и завистливи в различна степен. Ако се съгласите с факта на вашата ревност, без да се оправдавате и осъждате, какво става в случая? Не се ли превръща ревността ви в дума? А нали е известно, че думата има огромно емоционално съдържание, въздействащо на нервната система? Думата „Бог“, думата „комунист“, думата „негър“ имат невероятно емоционално, неврологично съдържание. Също така думата „ревност“, има определена тежест. Ако отхвърлим думата, ще остане само чувството. Тогава това чувство, а не думата се явява факт. За да изследваме чувството, без думи, е необходимо да бъдем свободни от всякакво осъждане или оправдание.

Ако разгледаме факта, без участието на думи, протича процес, но не интелектуален, а такъв, при който фактът действа сам по себе си. В резултат на това, няма нито противоречие, нито конфликт.

            Да откриеш, че има мисъл, и няма мислещ – значи да изпиташ необикновено усещане. Преживявайки това, ще разберете, че можете да живеете в този свят без противоречия, тъй като тогава ще ви е необходимо много малко от това, което ви е задоволявало по-рано. Човек с големи потребности: сексуални, емоционални, психологически или интелектуални, зависи от други хора, а от момента на появата на зависимостта, възникват противоречия и конфликти. Когато умът се освобождава от състоянието на конфликт, в душата се ражда съвсем ново състояние. Думата „мир“, не подхожда напълно на това състояние. Това не е мирът, обещан в рая, след смъртта ни, не ще го намерим в нито една идея. Това състояние възниква, когато са напълно прекратени всички вътрешни конфликти: вътре в нас няма никакви потребности, даже потребност от Бога, а има само безкрайно движение, неподвластно на никакви въздействия.

            Въпрос: Как е възможно без да разрушаваме или подтискаме желанието да му дадем свобода? Нима желанието ще изчезне, ако се отнесем към него без порицание?

            Отговор: Преди всичко ние имаме идеята, че желанието е източник на зло, тъй като събужда най-различни конфликти и противоречия. Има много желания вътре в нас, които ни разкъсват. Това е факт; ние имаме желания и те причиняват конфликт. Въпросът е: как да живеем с желанието интензивно, но без да го разрушаваме. Ако човек се поддаде на желанието, когато го удовлетворява, в това самото удовлетворяване има също болка и фрустрация. Не искам да давам пример, защото това може да се изкриви разбирането ни за желанието.

Трябва да разберем, че всякаква форма на порицание на желанието, е един вид отклонение от разбирането му. То е там, изгарящо. Нали, за да избегнем желанието, неговите горчиви последици, ние досега го осъждахме или го приемахме и се наслаждавахме. Но и едното и другото довеждат неизбежно и болката. Но ако не го порицаваме или оценяваме, тогава то е там, изгарящо; и какво да правим тогава? Сега, дали някой е идвал до това състояние? Защото в това състояние ти си желанието; няма повече „ти и желанието“ като две отделни неща. Това, което се случва е, че ние искаме да се освободим от болезнените желания, а да задържим приятните. Казвам, че това е изцяло погрешен подход.

            Да разберем значението, смисълът на желанията, да живеем с тях, да разбираме, да ги гледаме в лицето, без каквото и да било осъждане – това изисква огромно търпение в процеса на наблюдение върху себе си. Докато казваме, че това желание е добро или лошо, докато се питаме: „Трябва ли да му се противопоставям или не?“ – в целия този процес, ние усещаме отделението си от желанието и с това неизбежно създаваме конфликт. Разбирането се достига по пътя на задълбочаване в себе си и при пълно спокойствие. Трябва дълбоко да слезем в себе си, да си задаваме въпроси, да се стремим да видим защо осъждаме и кое е обектът на нашето търсене. Тогава, като резултат на това изследване, при което не се прави никакъв избор, вие ще усетите, че може да се живее с желанието, и че то има съвсем друг смисъл. За да живееш с нещо ти имаш нужда от енергия, виталност; а енергия няма там, където през цялото време ти порицаваш и осъждаш. Да се живее с желанието, значи да откриеш в себе си състояние, при което съвсем няма противоречия. Това значи, че съществува любов, без ненавист, без ревност, без всякаква поквара; да откриеш това за себе си е изумително усещане.

            Въпрос: Какво имахте предвид онзи ден, когато казахте, че човек трябва да се разстрои?

            Отговор: Моля, не се отнасяйте с мен като с авторитет; това би било ужасно. Но вие може сами да видите, че желанието да не бъдем разстроени е това, което търсим. Може би умът, мозъкът, когато спре да бърбори ще открие, че има голямо разстройство вътре. Може ли да видите за себе си, че вашият ум е постоянно зает – с жената, мъжа, със секса, с националността, с Бог, с това къде ще се храните следващия път и т.н. А някога опитвали ли сте се да разберете защо е зает и какво ще стане ако престане да е зает? Тогава ще се сблъскате с нещо, за което не сте и мислили; и това може да е доста разстройващ факт. И действително е. Тази постоянна заетост на ума може би е просто бягство от факта на невероятната самота, празнина. И вие трябва да се срещнете с това разстройство и да навлезе в него.

                                                                                                                                                         Париж, 10.IX.1961 г. 

---

Четвърта беседа

ЗА ПОТРЕБНОСТИТЕ, СТРАСТТА И ЛЮБОВТА

Онзи ден говорихме за желанието и конфликта, който произлиза от желанието; бих желал да продължа с това и да говоря също и за потребностите, страстта и любовта, защото считам, че всички те са свързани. За да разберем желанието, с всичките му конфликти и мъчения, трябва да разберем какво представлява ПОТРЕБНОСТТА.

            Ние се нуждаем, разбира се, от известни външни неща като дрехи, подслон и храна. Те са абсолютно есенциални за нас. Но се чудя дали имаме нужда от нещо друго?  Психологически имаме ли действителна потребност от секс, слава, принудителната амбиция, вечната нужда от още и още? От какво имаме нужда психологически? Мислим си, че имаме нужда от много неща и от тук произлиза страданието на зависимостта. Но ако навлезем навътре и изследваме, има ли някаква есенциална психологическа потребност, въобще, вътрешно? Мисля че е много ценно да си зададем този въпрос. Психологическата зависимост от другия във връзката, потребността да бъдем заедно с някой, потребността да се отдадем на някаква форма на мисъл или дейност, потребността за реализация, да станем известни – всички знаем за тези потребности и постоянно им се поддаваме.

            За всеки от нас е важно да се опита да види, какви са всъщност потребностите и в каква степен сме зависими от тях. Защото без да разберем потребността, не можем да разберем желанието, нито ще можем да разберем страстта, нито пък любовта. Дали човек е беден или богат, той се нуждае от храна, дрехи, подслон, независимо дали тези нужди са по-малки или по-големи. Но освен това има ли нещо друго въобще? Защо нашите психологически нужди са станали толкова важни, толкова принуждаваща движеща сила? И не са ли те просто бягство от нещо много по-дълбоко?

В изследване като това ние не подхождаме с методите на анализа. Ние се опитваме да срещнем лице в лице факта, да видим какво е това точно; и за това не е необходима никакъв вид анализа, психология или завъртяни обяснения. Това, което се опитваме да видим е какви са нашите психологически потребности, не да ги обясняваме и рационализираме. Нито да казваме: „Какво ще правя без тях? Те са ми необходими.“ Това затваря вратата за по-нататъшно изследване. И разбира се, вратата е здраво затворена, ако изследването е само словесно, интелектуално или емоционално. Вратата се отваря, когато ние действително искаме да видим факта и за това не се изисква велик интелект. Да разберете сложен проблем имате нужда от ясен и прост ум; но простотата и яснотата изчезват, когато имате много теории и се опитвате да избягате от проблема.

Така че въпросът е: защо съществува такава силна нужда за реализация, защо сме толкова безкруполно амбициозни, защо секса има толкова голямо значение в нашия живот? Защо съществува този неудържим импулс – да се проявим посредством семейство, име, положение, т.е. при помощта на всичко, което ни носи толкова тревоги, излъгани надежди, мъчения – което всъщност обществото окуражава, а църквата благославя?

            Мисля че причината за всичко е страхът да нямаш битие, страхът от пълната изолация от хората, от вакуума на самотата. Това е усещане за властната тревога, мъчителната болка да се озовеш откъснат от всичко. Ето защо се привързваме към всичко. Ето защо, в нас съществува потребността да принадлежим към нещо, към някой култ, общество, да се отдадем на някаква дейност, да се хванем за това или онова вярване: по тези начини се стараем да избягваме от реалността, която е наоколо ни, която е скрита в най-затънтените дълбочини в нас самите. Без съмнение, този страх ни принуждава, кара мозъка, ума ни и цялото ни същество да се отдаде на една или друга форма на вярване или дейност, които от своя страна стават за нас необходими.

            За да срещнем факта лице в лице без да се отчайваме, без усещането колко ужасно е това, но да бъдем просто с него – това е първото необходимо условие, за да разберем потребността. Когато разберем потребността тя ще престане да има такава власт над нашите умове и сърца. Но нека първо да разгледаме желанието. Ние познаваме, нали, жланието, което е противоречиво на самото себе си, което се измъчва, тегли в различни посоки; болката, страданието, тревогата на желанието и също дисциплинирането и контролирането. И в тази постоянна борба с желанието, ние го обезобразяваме, извращаваме, правим го неузнаваемо, но въпреки всичко – то е тук, в очакване, готово да ни се наложи. Правете каквото щете, опитвайте се да го преобразите, да избягате от него, да го приемете, да му дадете свобода – то винаги е тук. А ние знаем как религиозните наставници и други учители настояват за отказване и избавление от желанията, което е пълен абсурд, тъй като желанието трябва да бъде разбрано, а не унищожено. Ако унищожите желанието, може да стане така, че заедно с това да унищожите живота. Когато убивате желанието, изкривявате го, дисциплинирате, потискате, отхвърляте, може би унищожавате нещо удивително прекрасно.

Трябва ДА РАЗБЕРЕМ ЖЕЛАНИЕТО. Обаче, много е трудно да се разбере това живо, неизбежно и настойчиво нещо – нали в процеса на осъществяване на желанието възниква страстта с нейните радости и страдания. За да разберем желанието, очевидно е необходимо да изключим всякакъв избор. Не може да съдите желанието като добро или лошо, благородно или неблагородно или да кажете: „Ще запазя това желание, а другото ще го махна“. Всичко това трябва да се остави настрана, ако искаме да разберем истината за желанието – неговата красота, грозота или каквото може да е там. Замислете се над нещо много интересно – тук на Запад много желания могат да бъдат удовлетворени. Вие имате коли, богатство, по-добро здраве, възможност да четете книги, да придобивате знания и да натрупвате различни опитности, докато ако отидете на Изток, там има недостиг на храна, дрехи и подслон, там все още са в мизерията на бедността. Но както на Запад, така и на Изток, въпреки голямата разлика в материалното и духовно развитие, желанията не престават да се разгарят във всички посоки. Човекът, който се е отрекъл от света, също така, е обхванат от желанието да се доближи до Бога, както и втурналият се в надпревара за богатство. И така, желанието е тук – горещо, противоречиво, пораждащо объркване, тревога, вина и отчаяние.

Не знам дали сте си правили опит, но какво става, ако не порицавате желанието, не го съдите като добро или лошо, но просто сте осъзнати за факта на негото съществуване? Чудя се дали знаете какво означава да си осъзнат за нещо? Повечето от нас не са осъзнати, защото са си изградили навика да порицават, съдят, оценяват, идентифицират, избират. Изборът очевидно осуетява осъзнаването, защото изборът винаги е резултат от конфликт. Да си осъзнат, когато влизаш в стая, да видиш мебелите, килима или неговото отсъствие и т.н. – просто да го видиш, да бъдеш осъзнат за него без осъждане – това е много трудно.

Опитвали ли сте някога да погледнете човек, цвете, да възприемете идея или емоция, без какъвто и да било избор, без всякакво осъждане?

            И ако човек направи същото нещо с желанието, ако живее с него – нито отричайки го, нито казвайки: „Какво ще правя с това желание? То е толкова грозно, неистово, насилническо.“; да не му са дава име, символ, да не се покрива с думи – тогава има ли повече тормоз? Тогава има ли нужда да отхвърляме желанието, да го разрушаваме? Ние искаме да го разрушим, защото едно желание ни дърпа в една посока, а друго в друга и така създават конфликт в нас, нещастие и противоречие; и може да се наблюдавате как се опитвате да избягате от този постоянен конфликт. И така, може ли да се осъзнае желанието в цялото му единство и нерушимост? Това е възможно, ако нямате мнение за него, нямате думи, без осъждане, без избор. Ако осъзнаваме всяко желание в момента на появата му, без да се отъждествяваме с него или да го порицаваме, в състояние на бдителност, дали тогава това е желание, дали то не се превръща в пламък, в страст, която е необходима? Обикновено отнасят думата „страст“ към пола. За мен страстта няма никаква връзка със сексуалността. Необходимо е да имаме страст, интензивност, за да живеем естествено, за да усещаме пълнотата на живота, за да можем просто да гледаме предметите: планините, дървото, вярно да погледнем човешкото същество, за да можем всичко това, трябва да притежаваме страстната интензивост. Но тази страст, това горене загасват, ако са обкръжени от всички страни с различни изисквания, правила, противоречия, вихри и опасности; може ли пламъкът да гори, ако го подтиска димът? Нашият живот е дим. Търсим пламък, но му пречим да се разпали, защото постоянно отхвърляме, укротяваме това, което наричаме желание.

            Без страст може ли да съществува красота? Без да споменаваме за красотата на картините, съоръженията, гримираните жени или всички неща, които притежават собствена форма на красота, съществува нещо прекрасно, недостъпно за чувствата и мисълта, което не може да бъде разбрано и постигнато без страст. Затова, не изопачавайте смисъла на думата „страст“, в нея няма нищо лошо, тя не е предмет, който може да се купи на пазара, или за който можем да говорим в романтичен дух. Тя няма връзка с чувството, нито се кичи с респект. Това е пламък, унищожаващ всичко фалшиво. Ние обаче, като правило, се страхуваме да позволим на този пламък да погълне всичко, което ни е скъпо, което смятаме значително.

            В действителност, животът ни, основан на удовлетворението на потребностите и желанията, на различни начини на подчинение на желанията, довежда до празнота, опустошение, които прогресират. Можем да бъдем много умни, образовани и да повтаряме каквото сме събрали; но електронните машини също вършат това и в някои отношения те са по-способни от човека, по-точни и бързи в своите изчисления. Но, ако животът, който живеем е толкова повърхностен, тесен, ограничен, причината за това е, че вътре в себе си сме празни, самотни и постоянно се стараем да скрием това от самите нас, да запълним тази празнина. Ето защо желанието се превръща в нещо ужасно. Нищо не може да запълни тази празнина вътре в нас – нито богове, нито спасители, нито знание, нито връзки, нито деца, нито съпруг, нито съпруга; нищо. Но, ако умът ни и цялото ни същество може да гледа тази празнина, да живее с нея, тогава ще видим, че ВЪТРЕ В НАС НЕ СЪЩЕСТВУВА НИЩО ОТ ТОВА, КОЕТО НАРИЧАМЕ ПОТРЕБНОСТ. В това се състои истинската свобода.

Но за това се изисква проницателен ум, дълбоко изследване и непрестанна бдителност. По този начин, може би ще узнаем какво е любовта. Как може да има любов, когато има привързаност, ревност, завист, амбиция и всичките претенции в името на тази дума? Тогава, ако навлезем в тази празнина – което в действителност не е мит, нито идея – ние ще открием, че любовта и желанието и страстта са едно и също нещо. Ако разрушите едното, разрушавате и другото; ако покварите едно от тях, покварявате и красотата. Да се навлезе в това е необходим непривързан ум, не отдаден или религиозен ум, а ум, който изследва, наблюдава, обследва себе си, познава себе си. Без любовта, никога не ще можете да откриете какво е истината.

            Въпрос: Как да разберем кой от проблемите ни е главен?

            Отговор: Защо разпределяте въпросите на главни и второстепенни? Защо ги правим малки или големи, значителни или незначителни? Ако сте способни да разберете един проблем достатъчно задълбочено, да го изследвате, колкото да е малък или голям, тогава ще видите същността на всички проблеми. Това не е риторичен отговор. Да вземем като пример проблема на гнева. Ако не се отнесете към него като незначително явление, но се постараете да го разберете, какво ще стане тогава действието му? Защо се появява гневът? Затова ли, че някой ви е казал нещо обидно? Ако ви угаждат, сте доволни. Защо тогава се чувствате обиден? Защото се смятате за значителен, имате голямо самомнение. И откъде е това самомнение? То идва поради това, че имате идея, някакъв образ за себе си, какъв трябва или не трябва да бъдете. Защо човек създава образ за себе си? Защото никога не сте се самоизучавали и не знаете какво представлявате в действителност. Ние си мислим, че трябва да сме този или онзи идеал, да сме герой например. Това, което събужда гнева е, че тази идея, която имаме за себе си, е била атакувана. А нашата идея за нас е нашето бягство от факта за това, което сме. Но ако наблюдавате действителния факт, това, което сте, тогава никой не би бил способен да ви обиди . Ако се преструвате, че не сте лъжец и ви нарекат лъжец, тогава се гневите, ставате агресивни. Ние винаги живеем в света на въображението, митовете, но не и в света на реалното. За да постигнем това, което е, за да го виждаме и да свикнем с него, не са ни необходими съдържания, мнения, преценки, страх.

            Въпрос: Можем ли да се освободим с помощта на някоя специална религия?

            Отговор: Разбира се, че не. Две, пет, даже хиляди години обучение, затвърждаващо в нас вярата в определени понятия – това не е религия, а пропаганда. Векове наред са ни казвали, че сме французи, англичани, католици, хиндуисти, будисти, мюсюлмани и вие безкрай повтаряте тези думи. Смятате ли, че умът, засегнат от влияния, станал роб на пропагандата, церемонията и пищните обреди на религията, може да е свободен? Възможно ли е освобождение, ако се намираме под веригите на тия условности?

            Въпрос: Вие казвате, че не можем да намерим Бога, ако вярваме. Но не можем ли да го намерим чрез откровението?

            Отговор: Защо искате да познаете нещата посредством откровението, ако не сте познали себе си. Природата на вашето „аз“ ви беше дадена днес като откровение: начините ви да мислите, да действате, вашите подбудителни причини, устремления, импулси, непрестанната вътрешна борба. Беше ви разкрита, но вие не искате да знаете за това. Известни са ви само вашите теории и възгледи. Но, ако не знаете какво ви обкръжава, как ще разберете безкрайното? Винаги е по-добре да се започва от близкото. Т.е. трябва да започнете от самия себе си. А при отстраняването на всички заблуди, илюзии, вие чрез самия себе си ще постигнете реалното. Вече не ще ви е необходимо да вярвате в Бога, не ще се нуждаете от докрина, тъй като висшето, безименното, е там.

            Въпрос: Защо изпитваме страх, когато съзнаваме собствената си празнота?

            Отговор: Страхът се ражда само при опит да се избегне това, което е, при стремежа то да се отстрани, избегне. Ако посрещнем лице в лице някакво събитие, ще остане ли място за страх? Бягството, желанието да се отстрани това, което е – ето кое поражда страха. Страхът е мисловен процес, а мисълта принадлежи на времето; ако не сте разбрали връзката между процеса на мислене и времето, не ще разберете и страха. Да гледаш факта с открито лице, без да се увърташ, значи да сложиш край на страха.

            Въпрос: Вие казахте, че основните ни потребности са храната, облеклото, подслонът, а сексуалната потребност е от областта на психологическите желания. Бихте ли обяснили това?

            Отговор: Сигурен съм, че това е въпрос, на който всеки човек трябва да намери отговор. В какво се състои сексуалният проблем? Свързан ли е той със самия акт или с приятни образи, мисли, спомени, които го обкръжават? Но, нима спомените, образите, възбудата, потребността са съвместими с любовта, ако може тук да употребим тази дума, без да я унизим? Необходимо е да разберем физиологическият, биологическият факт. Това е едната страна на въпроса. Нещо съвсем друго е склонността към романтика, възбуждане, чувството, че си се отдал на друг, отъждествяването с другия, продължителността на усещането, удовлетворението, което възниква в процеса на взаимоотношенията. Всичко това е другата страна на въпроса. Когато сме наистина загрижени относно желанието, нуждата, доколко секса играе роля тук? Дали това е психологическа потребност, също както и биологическата? Необходима е голяма яснота и острота на ума, голяма бдителност на мозъка, за да се разграничи физическата и психологическата потребност. Сексът съдържа, включва в себе си много неща: освен акта, това е желанието да се забравиш, да се слееш с друг, продължителността на взаимоотношенията; това са децата, стремежът към безсмъртие чрез децата, жената, мъжа; мисълта да се отдадеш изцяло на другия, с всичките проблеми на ревността, привързаността, страха, с всичките следващи от това страдания. Но нима това е любовта? Ако не разбирате какво е потребност в цялата й същност, до последните кътчета на съзнанието си, тогава сексът, любовта, желанието ще произведат в живота ви ужасни опустошения.

            Въпрос: Може ли освобождението да се достигне от всеки?

            Отговор: Безусловно. То не е предназначено за малка група хора. Освобождението не е форма на снобизъм, то е тук за всеки, който иска да го постигне. То е тук с присъщите му красота и сила, които постоянно растат заедно с опита ви в самопознанието. Всеки човек може да започне самоизучаване като се наблюдава подобно на това, което виждаме в огледалото. Огледалото не лъже, то ясно ви показва вашето лице. Също така, можете да се самонаблюдавате, без да изкривявате образа. Само тогава ще започнете да се опознавате. Да се опознаеш е необикновено явление. Пътят към реалността, към тази неизвестна неизмеримост, минава не през прага на църквата, не през книгите, но през вратата на познанието на самия себе си!

Париж, 12. IX. 1961

---

Пети разговор

 ЗНАЧЕНИЕТО НА ПЪЛНОТО ВНИМАНИЕ

Мисля, че би било добре, ако съумеем в действителност да преживеем това, за което ще говоря. За повечето от нас, преживяванията са съвсем обикновени занимания. Отвръщаме на всяко предизвикателство с неохота, мудно, с колебание,  опасявайки се какви ще бъдат последствията. Ние никога не се заемаме с предизвикателствата напълно, с цялото си същество. Затова, когато сме изправени пред предизвикателство, винаги има една липса на пълно внимание, поради което нашите ответни реакции са много слаби, ограничени. Те никога не са свободни, цялостни. Всеки би трябвало да го е забелязвал това. Чувствам, че е много важно да се замислим над това внимателно, тъй като всекидневно се изправяме пред множество преживявания, толкова много въздействия преминават през нас, и всяко оставя своя отпечатък. Случайна дума, жест, идея, доловен израз или поглед ­– всички те оставят своята следа и ние никога не отдаваме пълното си внимание на никое от тях. Да изпитаме каквото и да било докрай, непременно  се нуждаем от пълното си, неразделно внимание; а можем да отчетем, че вниманието е нещо много различно от концентрацията. Концентрацията е процес на изключване, стесняване, разделяне, докато вниманието възприема  всичко.

Тъй като ще говоря за нещо доста сложно, мисля, че човек трябва да е наясно, че изживяването изисква пълно внимание, не просто да се слушат думите, но и наистина да се изживява казаното. Да слушаме е наистина трудно. Едва ли някога истински слушаме – било то птица, даден глас, партньора, съпругата или детето; обикновено изслушваме само няколко думи и останалото го пренебрегваме, като все преиначаваме, променяме, укоряваме или избираме. Слушането изисква от нас способност за пълно внимание, при което никое от изброените не се случва, така, че да отдадете цялото си същество за да разберете, това което слушате. Затова, за да научим за страха, това за което ще говорим заедно с вас сега,  за да стигнем много навътре, ние се нуждаем от постоянно внимание, а не да чуете само няколко фрази и да се разсеете като започнете да мислите за своите собствени идеи и проблеми, така, че наистина да преминем през целия проблем на страха, до самия му край. Да бъдем наистина сериозни означава да имаме способността да стигнем до самия край на всеки въпрос, каквито и да са последствията, какъвто и би могъл да се окаже крайния резултат.

Искам да говоря за страха, защото страха изкривява всички наши чувства, нашите мисли, и взаимоотношения. Страхът е този, който кара повечето от нас да се обърнат към така нареченото “духовно”; страхът е този, който ни движи към интелектуалните решения, предлагани от толкова много хора, страхът е този, който ни кара да правим всякакви странни и ексцентрични неща. И се съмнявам дали някога сме изпитвали действителен страх, а не само усещанията, които се появяват преди или след дадена случка! Съществува ли такова нещо като страх, само по себе си? Или страх има само когато е активна мисълта за утре или вчера, за това какво се е случило или ще се случи? Има ли някога страх в непосредственото действително настояще? Когато се срещнете с това нещо, от което казвате, че се страхувате, в този действителен момент на срещата има ли страх?

За мен е много важен, този въпрос за страха. Защото освен ако умът е напълно свободен от какъвто и да било страх – страх от смъртта, от общественото мнение, от изоставяне, от това да не сте обичани – знаете ги многото възможни видове страх – докато съзнанието напълно  не се свободи от страха, е невъзможно да се стигне много далеч. Човек може да се върти тревожно в лабиринта на своя ум, но за да стигне много, много дълбоко в себе си и да види какво има там и да отиде отвъд това, не бива да има какъвто и да било вид страх, нито страх от смъртта, нито от бедност и нищета, нито от това, че накрая може да не се сдобие с нищо. Страхът, заради самата си природа неизбежно саботира изследването.

Освен ако умът и цялото ни същество, не са свободни от страх, не само от съзнателните страхове, но и от дълбоките, тайни, скрити страхове, за които човек едва ли подозира, нямаме възможност да разберем какво всъщност се случва, какво е истинско, какво е фактическо, и дали наистина съществува онова усещане за величественост, необятност, за което говори човека от векове наред.

Чувствам, че е възможно да бъдем изцяло свободни от страх, не за определен период от време, не в даден момент, а буквално да бъдем изцяло свободни от него. Преживяването на това тотално състояние на не-страх, е това до което искам да стигнем заедно с вас.

Бих желал да поясня, че не говора по памет. Не съм обмислил предварително въпросът за страха и да дойда тук, за да повторя това, което съм репетирал. Това би било ужасно отегчително, и за мен, и за вас. Аз също така изследвам. Би следвало да го правя наново всеки път. И се надявам да тръгнете заедно с мен като на пътешествие за проучване, а не просто да се интересувате за вашия конкретен вид страх, било то от тъмнината, от лекаря, от ада, от болестите, от Бог, от това какво биха казали родителите ви, какво съпругата или съпруга ви би казал или за някой друг от дузината форми на страх. Ние изследваме природата на страха, а не някоя специфична негова проява.

Сега, ако разгледате внимателно, ще забележите, че страх има само когато мисълта се намира във вчерашния или в утрешния ден, в миналото или в бъдещето. Активният глагол, самото действие, никога не е боязлив, обаче в минало и бъдеще време на действието винаги има опасение. Не съществува страх в действителното настояще и това е необикновено откритие, ако го направите сами за себе си. Няма какъвто и да било страх когато сме в действителния, жизнен момент на активното настояще. Значи, първопричината на страха е мисълта. Мисълта за утре или за вчера. Присъствието тук и сега, активното внимание е действителното настояще. Мисълта за случилото се вчера или какво би се случило утре не е внимание, а  невниманието поражда страх. Това не е ли така? Когато мога да посветя цялото си внимание на някой въпрос, без да отхвърлям, без да отричам, без да осъждам, без да оценявам, в това състояние на внимание, няма страх. Но ако има невнимание, тоест, да речем: „Какво би станало утре“, или ако се занимавам с това, което се случи вчера, това поражда опасения. Вниманието е действителното настояще. Страхът е мисъл попаднала в капана на времето. Когато се срещнете лице в лице с нещо реално, действително, когато има опасност, в този момент на срещата няма мисъл, вие действате. И това действие би могло да бъде положително или отрицателно.

И така, мисълта е време – не времето според часовника, а психологическото време в мисълта. Значи, психологическото време поражда страх: време наричаме разстоянието от тук до там, което е развитието на нещо; време са нещата, които съм казал или направил вчера, скритите неща, за които не искам никой друг да знае, времето е това, което ще се случи утре, това в което ще се превърна, когато умра.

Така че мисълта е време. А в действителното настояще има ли време и присъства ли мисъл? Всеки може да го види и разбере, нали можете? – това, че страха се появява само, когато мисълта проектира сама себе си напред или назад във времето, а мисълта от своя страна е резултат на времето – времето като развитието на нещо или осуетяването му, времето като осъществяването или рухването на плановете. Не говорим за хронологично време; очевидно е, че да се опитваме да се освободим от него е крайно и  глупаво. Говорим за времето породено с мисълта. Ако това стане ясно,  следва да пристъпим към въпроса какво е мисъл, какво е мислене. И се надявам, че вие не само слушате думите, но активно приемате предизвикателството на това, за което се говори и отговаряте за себе си. Задавам въпроса “Какво е мислене?”. Само ако познавате механизма на мисленето и сте стигали много дълбоко в него, вие бихте могли да отговорите, иначе вашият отговор би бил незадоволителен. И ако отговорът ви е непълен, би възникнал конфликт (различие), а в опита да се измъкнете от конфликта е налице избягването на факта – факта, че не знаете. В момента , в който осъзнаете, че нямате отговор, че не знаете, има страх. Чудя се, дали проследявате всичко това.

И така, какво представлява мисленето? Очевидно, мисловния процес представлява взаимодействието между предизвикателството и неговия отзвук в нас, не е ли така? Задавам ви въпрос и има един интервал от време за реакция преди да дадете отговор; в този промеждутък от време мисълта действа, търси отговор. Много лесно е да чуете това обяснение, но в действителност да осъзнаете процеса на мислене сами в себе си, да си зададете въпроса как мозъка откликва на предизвикателството и какъв е процеса на изработка на отговора, изисква действително внимание, нали така? Моля, наблюдавайте вашите реакции на въпроса: какво е мислене? Какво се случва във вас при задаването на този въпрос? Не можете да отговорите; никога не сте го задавали така, че да разберете; вие изчаквате да дойде някакъв отговор от паметта ви. И през това време, промеждутъка, от зададения въпрос до получаването на неговия отговор се заема от мисленето, това така ли е? Ако ви задам въпрос, който ви е добре познат, например “Как се казвате?”, вие отговаряте мигновено, тъй като след постоянно повторение знаете отговора много добре. Ако обаче ви питам нещо малко по-сложно, има един интервал от няколко секунди, нали така?; в този промеждутък от време мозъкът се задейства и търси съответния отговор в паметта ви. И накрая, ако ви попитам, един много сложен въпрос, интервалът от време, в което мозъкът ви работи за отговора се увеличава, но процесът е същия – търсене в паметта, подбор на подходящите думи, откриването им и тогава формулирате отговора. Моля ви, проследете целия този процес бавно, защото е наистина занимателно и интересно да наблюдавате как протича този процес. Всичко това е една част от познаването на себе си.

Мога да задам въпрос като например “Какво е разстоянието от тук до Ню Йорк?”, на който след търсене в паметта ще трябва да кажете, “Не знам, но мога да разбера”. Това отнема повече време. А мога да задам и въпрос, на който да кажете “не знам отговора”, но в същото време очаквате отговор, чакате да ви кажат отговора. Значи, имаме познатия въпрос и незабавeн отговор; после имате не толкова познатия въпрос и краткото време за реакция; нещо, за което не сте сигурни, но бихте могли да откриете, това също отнема време; и накрая нещо, което не знаете, но мислите, че ако изчакате, ще получите отговор.

Така, сега ако ви зададат въпроса “Има Бог или няма?, какво става? Няма отговор, който да бъде намерен в паметта, нали? Въпреки, че може да ви се иска да вярвате, макар, да ви е било казано, че трябва да се отърсите от всички тези глупости. Изследването в паметта не помага; очакването да бъде казано също не е добро, защото никой не може да ви каже; и интервалът от време е безрезултатен. Съществува само факта в действителното настояще, с абсолютна сигурност, че не знаете. Това състояние на незнание е пълно внимание, не е ли така? А всяка друга форма на знание или незнание произтича от време и мисъл и е невнимание.

Като проследявате всичко това, учите ли се? Със сигурност, процесът на учене предполага незнание. Ученето не е процес на добавяне към нещо, не можете да го натрупвате. В процеса на събиране, натрупване, вие просто добавяте към знанието, което от своя страна е статично. Докато ученето непрекъснато се променя, движи се, живее.

Затова, какво се случва, ако учите за страха?  Вие преследвате страха, нали така? Вие преследвате страха, а не той вас. И тогава научавате, че няма такова нещо като “вие и страх”. Не съществува такова разделение. Така, че вниманието е действителното настояще, в което мозъкът казва “Аз изобщо не знам”. А в това състояние няма страх. Обаче страха се появява, когато кажете “Не знам, но се надявам”. Мисля, че това е много важен момент, за да бъде разбран. Нека да го погледнем по различен начин.

В крайна сметка, страхът се появява, когато търсите сигурност, външна или вътрешна; когато искате състояние, което е постоянно, дълготрайно, продължително, във взаимоотношенията, в нещата от този свят, в увереността, която знанието дава, в емоционалното преживяване. И в крайна сметка, казваме, че има Бог, който е абсолютно, вечно постоянен – там можем да намерим мир, сигурност, които никога не могат да бъдат нарушени. Всеки търси сигурност в една или друга форма и вие знаете как човек играе на всичко това – търси сигурност в любовта, в собствеността, в добродетелта,  кълне се в себе си да бъде добър, да се въздържа от секс. Всички познаваме ужасите, свързани с явното или скрито домогване за сигурност. А те са страх, защото до сега не сте открили дали съществува такова нещо като сигурност. Вие не знаете. Използвам тези думи в смисъла, че това е факт, че вие напълно, изобщо не знаете. Не знаете дали съществува Бог или не. Не знаете дали ще има още една война или не. Нямате представа какво точно ще се случи в утрешния ден. Не знаете дали съществува нещо непоклатимо вътре във вас. Не знаете какво ще се случи във вашите взаимоотношения, със съпруга ви, със съпругата ви, с децата ви.

Не знаете; но трябва да узнаете, нали така? Трябва да разберете за себе си, че не знаете всичко това. И това състояние на незнание, това състояние на пълна несигурност не е страх; това е пълното ви внимание, с което вие бихте могли да узнаете.

Така човек разбира, че тоталността на съзнанието, то цялото – което включва повърхностното, съзнателното, скритото и най-дълбоките пластове на расовите наслоявания, мотивите и всичко това, което е мисъл – по същество е страх. Въпреки че може да съдържа определени форми на удоволствие, болка, забавление, радост и всичко останало, ще видите, че това е резултат от времето. Съзнанието е време, то е резултат от много дни, месеци, години и векове. Съзнанието ви като французин в исторически план е отнело много поколения пропаганда. Фактът, че сте християни, католици или каквито и да било, е резултат от две хиляди години пропаганда, по време на която сте били убедени да вярвате, да мислите, да функционирате и да действате по определен модел, който наричате християни. А да нямате никакво вярване, да бъдете като едното нищо изглежда много страховито. Така че цялото съзнание е страх. Това е факт, а не можете просто да се съгласите или да отхвърлите един факт.

Сега, какво се случва, когато стоите лице в лице с един факт? Или съставяте мнение относно този факт, или просто го наблюдавате. Ако имате мнения, квалификации, оценки на един факт, тогава не виждате. Тогава вниманието ви се заема от времето, защото вашето мнение е във времето, от миналото, това, което сте знаели по-рано. Реалното виждане е активното настояще и в това виждане няма страх. Не ви хипнотизирам, като казвам, че няма страх. Това е действителен факт. Именно преживяването на действителен факт освобождава цялото съзнание от страха. Надявам се да не сте твърде уморени и изживявате този факт; защото не можете да го отнесете у дома и да го обмислите там. Тогава той няма никаква стойност. Това, което има стойност е директно да се изправите насреща му и да тръгнете срещу него. Тогава ще видите, че целият механизъм на нашето мислене, с неговите знания, неговия финес, неговите защити и отричания – всичко това е мисъл и е действителната причина за страха. А също така виждаме, че когато има пълно внимание, няма мисъл; има просто възприятие, виждане.

Когато има внимание, има и пълна неподвижност на мисълта; защото в такова състояние на внимание няма никакво изключване на едно за сметка на друго. Когато мозъкът съумее да бъде напълно неподвижен, не спящ, а активен, чувствителен, жив, тогава, в това състояние на присъстващо спокойствие няма страх. Тогава има едно състояние на динамика, което не e мисъл изобщо, нито е чувство, емоция или сантимент. Не е въображение, не е и самовнушение; това е съвсем различен вид жизненост, която отвежда до Неназовимото, Неизмеримото, Истината.

Но, за съжаление вие не слушате истински, не го преживявате, защото не сте навлезли действително в това, не сте го изследвали в тази степен. Следователно, не след дълго, страхът отново ще ви надвие и ще ви завладее. Така че, трябва да се заемете с него; и когато навлезете в страха, той започва да се разтваря. Това е основата; и когато сте положили основата, никога няма да търсите трескаво, защото всичкото преследване в реалността се основава на страха. Когато умът, мозъкът, се освободи от страха, тогава ще разберете.

Въпрос: Прочетох книга от вас на тема Образование. Не можем ли да основем такова училище, докато сте тук в Париж?

Отговор:: На първо място, сър, говорихме за страха, а не за основаване на училища. Ако искате да откриете такова училище, зависи от вас, не от мен, защото аз си заминавам в края на следващата седмица.

А училищата не се основават толкова лесно. Трябва да има двигател за него. Този въпрос има своето място; но вероятно бихме могли да задаваме и по-подходящи въпроси.

Въпрос: Защо децата имат страх?

Отговор:: Не е ли въпросът: защо вие имате страх? Доста очевидно е защо децата имат страх. Те са заобиколени от общество, което се основава на страха. Родителите се страхуват; и детето се нуждае основно от сигурност и когато е лишено от сигурност, то се страхува. Виждате ли, не се изправяте пред факта, че вие се страхувате.

Въпрос: Възможно ли е винаги да сте в състояние на пълно внимание, което изключва страха?

Отговор:: Във вниманието няма никакво изключване; то не е процес на съпротива. Заехме се с въпроса за страха и видяхме, че няма страх, когато внимавате. Докато проявявате внимание не съществува изключващ мисловен процес. Можете да използвате мисълта, но няма изключваемост. Не знам дали разбирате смисъла. Внимавам; в момента съм изцяло там. Но аз използвам думи за общуване. Използването на думи е ограничено само до това, до комуникацията, а не до преживяването на действителния факт. И тогава възниква въпросът дали човек може да поддържа пълно внимание. „Поддържането“ предполага време и затова вече сте унищожили вниманието. Ако има прекратяване на вниманието, оставете го и нека самo да възникне. Не казвайте: „Трябва да го поддържам; защото това означава усилие, време, мисъл и всичко останало.

Въпрос: Цялата памет ли е свързана със знанието,  дали тази тишина за която говорите, не е памет от различен вид?

Отговор: Целият процес на познание, добиване на опит, води до памет, което е време. Ние познаваме механичния процес на натрупване на памет. Всяко преживяване, което не е разбрано, то е непълно, и оставя своя отпечатък, който наричаме памет.

А тази тишина дали е памет с различно качество? Тя няма нищо общо с паметта. Паметта подразбира последователност: миналото, настояще и бъдеще, нали така? Тишината не е структурирана от тази последователност и това е важно да бъде разбрано. Човек може да принуди, да приучи мозъка си да бъде неподвижен, и в тази тренировка съществува последователност; но тишината, която е резултат на самодисциплината, на паметта, не е никаква тишина.

Тук говорим за неподвижност, тишина в ума, която идва без покана, при отсъствието на страх от всякакъв вид, явен или скрит. И когато доловим тази неподвижна тишина в съзнанието, която е абсолютна необходимост, тя не се появява в резултат на паметта, тогава настъпва напълно различен вид оживление.

Париж, 14 септември, 1961 г.

---

Шести разговор

 ЗА ПРОМЕНИТЕ И ИЗМЕНЕНИЯТА

            Бих искал до говорим за нещо, което считам за важно; това е въпросът за мутацията и промяната. Какво разбираме промяна? До кое ниво, колко дълбоко ние се променяме? Всичко се изменя и всеки вижда, че промените са необходими – не само за индивида, но и за обществото. Аз не вярвам, че има някакъв колективен ум, освен вродените расови инстинкти и знание складирано в подсъзнанието; но очевидно е, че има необходимост от колективно действие. Но за да направим това действие цялостно без дисхармония, индивида трябва да се промени във своето отношение към колектива. В самият момент на индивидуалната промяна, със сигурност и колектива се променя.

            Това не са две противоположни неща, индивида и колектива, независимо, че определени политически групи се опитват да ги разделят и да принудят индивида да се подчини на т.н. колективно.

            Ако трябва да разкрием заедно целия проблем на промяната, как да постигнем промяна на индивида и какво тази промяна подразбира, тогава може би, в момента на самото слушане, участвайки в изследването, тогава може да се случи промяна, която е без участието на вашето намерение. За мен всяка преднамерена промяна, промяна, която е принудителна, дисциплинираща, конформистка, не е промяна въобще. Силата, въздействието, някакви нови изобретения, пропаганда, страх, мотив, които ви принуждава да се промените – всичко това не е промяна въобще. И въпреки, че интелектуално може лесно да се съгласите с това, мога да ви уверя, че да постигнете действителната промяна без мотив е нещо необикновено.

            У повечето от нас, навиците на мислене са пуснали толкова дълбоки корени, така сме свикнали с определени идеи, до такава степен сме станали роби на навиците си, че на пръв поглед е невъзможно да се освободим от всичко това. Ние сме придобили определен навик за хранене, приспособили сме се към дадена храна, свикнали сме да се обличаме по един или друг начин, присъщи са ни определени физически, интелектуални, емоционални и други навици. Да се достигне радикално, дълбоко изменение в целия този комплекс навици, без принуждение отвън, е много трудно. Измененията, за които знаем са много повърхностни. Думата, жестът, идеята, изображението могат да ви накарат да оставите стария навик и да нагодите към нов модел. И тогава смятате, че сте се изменили. Да минем от един религиозен култ към друг, да се смяташ за французин, европеец или космополит – всички тези изменения са твърде повърхностни. Това е търговия, размяна. Да се измени начина на живот, заминаване на околосветско пътешествие, да се изменят идеите, отношението към нещата – всичко това ми се вижда крайно повърхностно, тъй като е резултат от външно или вътрешно принуждение.

И тъй, съвършено ясно е, че изменението, продиктувано от външни явления, страх или желание да постигнете нещо, не е РАДИКАЛНО ИЗМЕНЕНИЕ. А ние имаме нужда да минем през пълна промяна, през голяма революция. Ние можем да видим в историята как всяка революция, колкото и обещаваща да е, колкото и насилствена да е в началото, неизбежно свършва с повтаряне на старите модели; а всяко изменение, осъществено принудително, от страх, в очакване на облаги, изгода – такова изменение е само приспособяване. Обаче, промяна трябва да стане, защото вие не ще можете да живеете по-нататък с тези дребнавости, ограничени опити, вярвания и догми. Те трябва да бъдат разрушени и разпръснати. Как да разрушим всичко това? Какви са процесите, с които е възможно пълното унищожаване на навиците? Възможно ли е напълно да се откажем от образци и идеали? Има ли смисъл да оставяме един навик, заради друг?

Съществува ли такова състояние на ума и мозъка – свежо, младо, непознато, което не създава навици на мисълта, не се улавя за вярвания и догми? За да разберем това, сме длъжни да изследваме цялата структура на съзнанието, взето като цяло. Външното ни съзнание и подсъзнанието действат в рамка. Разрушението на тази рамка е проблемът, който си поставяме. Става дума не за изменение на образа на мисленето, защото вие можете да мислите по нов начин, като последния комунист или да приемете някаква вяра. Обаче, всичко това продължава да се намира в рамките на съзнанието, мисълта, а мисълта е винаги ограничена. Изменението на начина на мислене, не означава премахване на ограниченията на съзнанието.

Повечето от нас, се задоволяват с повърхностно приспособяване и смятаме, че прогресът се състои в изучаването на нова техника, нов език, в смяната на длъжностите или начина на печелене на пари, в новите приятелства. За повечето от нас, животът тече именно така: приспособяване, принуда, разрушаване на стари модели, за да се заточим във веригите на нови. Всичко това няма нищо общо с революционната промяна с тотална мутация. Необходимо е дълбоко изучаване на съзнанието за да разберем възможностите за пълна промяна, за да разрушим всички ограничения и освободим мисълта.

            Можете да постигнете съзнателно повърхностно изтриване на нещо, намиращо се отгоре. Но, да се изчистят най дълбоките потайности на ума и сърцето, на несъзнаваното, ни се струва почти неосъществимо. И то за това, че не знаете какво има там, защото повърхностния ум не може да проникне в тъмния склад на паметта. Обаче, тази работа трябва да се извърши.

            Надявам се, че не ме следвате само вербално, интелектуално, защото това е глупава игра; като да си играем с прах. Но ако следвате екпериментирайки, действително – не следвайки говорещият, а експеримента, който вие водите в момента – тогава мисля, че това е много ценно. И така, как да проникнем в подсъзнанието, в тайните кътчета на ума и сърцето? Психолозите и аналитиците се опитват да ви върнат в детството и всичко останало; но това не разрешава фундаменталния проблем въобще, защото има интерпретатор, оценител, и вие просто се нагаждате към нов модел отново. Ние говорим за пълното разрушаване на модела, защото моделът се състои само от преживявания натрапени в мозъка от хиляди години, който от своя страна е фантастично сензитивен и приспособителен, чрез повторение.

            Така че как да счупим модела? Първо, трябва да разберем, че аналитичния процес, на който психолога ви подлага, самият аналитик и вие, нямате значение, когато говорим за цялостна трансформация, пълна мутация. Това има стойност, когато някой е ментално увреден и му се помогне да се впише в настоящето нездравословно общество; но ние не говорим за това. Преди да продължим напред, човек трябва да се увери, че психоаналитика не може да помогне в тоталната революци на съзнанието. Какво предполага анализата? Независимо дали е направена от някой външен или вас самите, винаги има наблюдател и наблюдавано, не е ли така? Има го наблюдателя, наблюдаващ, критикуващ, възприемащ; и той интерпретира какво е наблюдавал според ценностната си система, която е изградил. Така че има разделение между наблюдателя и наблюдаваното, конфликт; а ако наблюдателя не наблюдава внимателно, възниква и грешна интерпретация и тази грешна интерпретация се наси напред безкрайно, при това задълбочавайки се. Нямат край объркванията при анализата. В това може да сте абсолютно сигурни – в смисъл, че не е това начина за цялостното освобождаване на съзнанието.

            Така че дори да не знаем правилния начин, поне можем да отхвърлим неправилните. Тогава умът е състояние на отрицание, не е ли така? Чудя се дали някога сте опитвали отрицателно мислене? Повечето от нашето мислене е позитивно, което също включва известна форма на отрицание. Нашето мислене сега е базирано на страха, на печалбата, наградата, на авторитета; ние мислим според някаква формула; и това е позитивното мислене с неговите си отрицания. Но ние говорим за отхвърляне на фалшивото без да знаем какво е истинното. Може ли да си кажете: „Знам, че анализата е лъжлива, тя няма да допринесе за разрушаване на ограниченията на съзнанието и мутация; така че няма да се впускам в нея“. Или „Аз знам, че национализмът е отрова, независимо дали е национализма на Франция, Русия или Индия, така че аз го отхвърлям. Не знаейки какво друго може да има, аз виждам, че национализма е грешен“. И да видиш, че боговете, спасителите, церемониите, които човек е измислил, независимо дали са на десет хиляди години, две хиляди години, или от последните четиридесет години, да видиш, че те нямат валидност, и да ги отхвърлиш напълно – това изисква ум и мозък, които са много ясни, които нямат страх в това отхвърляне. Тогава, оставяйки лъжливото, няма ли да видите истинското? За да видим истинското, е необходимо първо да се откажем от лъжливото. Следвате ли ме?

Например, ако искаме да намерим истинската красота, трябва да отхвърлим всичко прекрасно, създадено от човека. За да преживеем същността на красотата, е необходимо отначало да разрушим всичко, което е било прието за прекрасно до тая минута, тъй като всичко, създадено от човека, колкото и прекрасно да е то, не е истинска красота. Ако желаете да узнаете какво е добродетелта – сама по себе си необичайно явление – трябва изцяло да се отърсим от социалния морал на уважението с всичките му глупави табута и правила какво трябва и какво не трябва да се прави. Ако виждате и отхвърляте лъжата, даже без да знаете истинното, това е наистина реално състояние на отрицание. Да открие истината, може само умът, освободен от лъжливото.

            Кои други представи, основаващи се на заблуда трябва да бъдат оставени? Преди всичко, желанието за промяна. Защо възниква то? Вие никога не се желаете промяна, ако настоящите условия ви задоволяват. Вие не искате революция, ако притежавате милиони долари. Вие не искате революция, ако водите комфортен, буржоазен, установен начин на живот със своята съпруга, съпруг, с вашите деца. Вие искате промяна само, когато сте разстроени, недоволни, когато искате повече пари, по-голяма къща. Така че ако разгледаме по-дълбоко виждаме, че промяната има за цел да направи живота ни по-комфортен, по-охолен. Промяната трябва да ви даде нова форма на комфорт, сигурност. Сега, ако видите, че този процес е фалшив, ако намерите какво е истинското, тогава ще има ли желание за промяна? Има ли търсене въобще?

            Освен това вие всички сте тук, нали? – за да търсите промяна. Какво търсите и защо го търсите? Желанието за промяна следва от неудовлетвореността от насъщното; тогава вие искате нещо ново. При това, новото трябва да бъде винаги приятно, успокояващо, сигурно. Религиозните хора търсят Бога. Поне те така казват. Но как можем да го търсим, без да знаем нещо за него? Вие не знаете нищо за Бог, освен какво ви е казвано – което е пропаганда. Църквата прави пропаганда, комунистите също. За да узнаем, дали Бог съществува, трябва да отхвърлим, да отстраним всичките форми на пропаганда, всичките фокуси, до които са стигнали църквата и другите организации.

            Следователно, за да стане пълната промяна на съзнанието ви, е необходимо да оставите всякакъв анализ и да се освободите от всякакво влияние, което е извънредно трудно. Умът, виждащ лъжата, я отстранява напълно, без да знае още какво е истината. Ако вече знаете какво е истината, тогава просто разменяте това, което смятате за фалшиво с това, което си въобразявате, че е истина. Няма отречение, ако знаете предварително какво ще спечелите в замяна. Пълното отречение става само тогава, когато се отричате, без да знаете какво ще последва. Това състояние на отрицание е съвършено необходимо. Моля, следвайте ме внимателно, защото ако сте стигнали до тук, ще видите, че каквото откриете в това състояние на отрицание, е истинско; защото отрицанието е изпразване на съзнанието от известното.      

            Нашето съзнание е основано върху знанието, опита, расовата наследеност, паметта, събитията, през които е минал човекът. Опитът винаги е плод на миналото, който влияе и на настоящето, което, от своя страна, се изменя от тези влияния и продължава към бъдещето. Всичко това е съзнанието, обширен склад на вековете. То е полезно само за механичното съществуване. Би било абсурдно да се унищожат всички научни знания, натрупани до сега. Обаче, за да постигнем промяна в съзнанието, е необходимо радикално изменение на структурата му, необходима е пълна празнина. Обаче, тази празнина е възможна, ако е извършено откритието, ако е достигнато реалното виждане на това, което е лъжа. Ако това стане, вие ще видите, че с появата си празнината вече е извършила пълно изменение в съзнанието – революцията е извършена.  

            Известно ви е, че множество хора се страхуват от самотата. Ние винаги усещаме необходимост от ръка, която да стиснем, от идея, за която да се хванем, от Бога, когото да обичаме. Никога не сме сами: в стаята си, в автобуса, ние сме в сферата на мислите си, знанията си, а в обществото се приспособяваме в една или друга групировка, към своите съдружници. Наистина, никога не сме сами, и за болшинството само мисълта, че биха могли да се озоват в самота предизвиква страх. Но само умът, който е напълно сам, изпразнен от всякакво домогване, всяка форма на приспособяване, всяко влияние, напълно изпразнен, само такъв ум открива, че самата празнота е мутацията.

            Уверявам ви, че всичко се ражда от тази празнота: всичко, което е ново, произлиза от това чувства за празнота, огромна, неизмирима и непостижима. Това не е романтика, не е идея, образ или илюзия. Ако до край сте отхвърлили лъжливото, без да знаете какво е истината, в съзнанието става промяна, революция, пълно преображение. Може би тогава съзнанието, каквото го знаем, вече няма да съществува, а вместо него ще има нещо съвсем друго. И това съзнание, намиращо се в ново състояние, може да съществува в нашия свят, тъй като не е свободно от знанията за физическата природа. Ако сте проникнали до там, значи – това е.

            Обаче, повечето от нас се стремят към промяна, която е само видоизменение на непрекъснатостта. В това няма нищо ново, няма свежест и младост на ума. Само свежият, невинен и млад ум, свободен от известното, може да се доближи до Това, което няма име, до Непознаваемото.

            Въпрос: Ако човекът ясно вижда лъжата и я отхвърля, това ли е отрицанието, или то е нещо повече?

            Отговор: Аз смятам, че отрицанието съдържа нещо повече. Какво ви кара да се отричате? Коя е причината за това? Желанието за изгода или страх ви карат да се отречето от едното или друго нещо? Ако сте разочарован от удобството на една църква и минавате към друга, или се присъединявате към някоя нелепа секта – това не отрицание. Но, ако отхвърляте всички форми на църквата, всички видове приналежност към това, или онова, можещо да ви окаже помощ, и ако не знаете до какво ще ви доведе вашето решение, пребивавайки в това състояние, тогава това е отрицание. То иска ясно разбиране на факта, че всяка религиозна организация е вредна и прави човека роб. За да се освободим от това, трябва да се откажем от всички религиозни системи. А това означава, че вие трябва да разчитате само на своите сили, когато другите се стремят да принадлежат към една или друга система и са готови да се нарекат с всички имена. Да бъдеш пълен аутсайдер е това отрицание.

            Въпрос: Ще можем ли да живеем в този свят и когато достигнем състоянието на празнина?

            Отговор: Първо – достигнали ли сте го? И освен това, нали не сте оставили знанията за физическата природа на Вселената. За живота, в този свят, трябва да разполагаме с професионални знания. Те са необходими за да функционирате като инженер, електротехник, цигулар и каквото си пожелаете. Ако умът, ползващ професионални знания, не е напълно свободен, не се намира в състояние на промяна, тогава повъхностния механизъм на съзнанието става разрушителен, вреден, грозен. Именно това става в живота на хората.

            Въпрос: Бихте ли обяснини отново защо анализата е лъжлива?

            Отговор: Да се вгледаме внимателно в това. Какво са сънищата? Защо сънуваме? Защото през деня мозъкът ви е толкова натоварен, че не притежава спокойствие, с помощта на което би бил способен да проникне дълбоко в себе си. Нали знаете с какво е зает мозъкът ви – с работа, борба за съществуване и хиляди други неща. Когато заспивате, от областта на подсъзнателното мислене идват внушенията. Те се явяват като символ и сънища, и когато се събудите, вие си ги спомняте и се опитвате да ги тълкувате. Вие познавате този процес. Сега, защо вие въобще сънувате? Защо трябва да сънувате? Нима, ако мога така да се изразя, не е вредно да сънувате? Ако при бодърстване бяхте внимателни, осъзнавахте всичко, което става около вас и във вас, то при това внимателно наблюдение на вас постепенно щеше да ви се проясни смисълът на всички протичащи процеси. Всички подбуждения, желания, всички импулси, дори подсъзнателните, щяха да бъдат открити от съзнателния ум и разбрани. В резултат на това, ако заспите, няма да сънувате. Състоянието сън има съвсем друго значение. Същото е и с анализата. Ако можехте да обхванете с един поглед целия процес на анализа наведнъж, по принцип вие можете това, щяхте ясно да видите, че докато има наблюдател – критик, анализата неизбежно ще е погрешна. Това става, защото осъждането или одобрението на тоя критик е основано на неговия личен, обусловен подход.

            Въпрос: Вие говорихте за необходимостта да се освобождаваме от всички влияния. Но нима ние не сме изложени на влиянието на вашите беседи?

            Отговор: Ако се влияете от оратора, същото ще стане, ако отидете на кино, в църквата. Ако ви оказва влияние оратора, вие си създавате авторитет в негово лице, а всякаква форма на авторитет ви пречи да разберете какво е реалността и истината. Да си свободен от всякакво влияние: книги, вестници, кино, образованието ви, обществото, в което живеете, от църквата, да осъзнавате тези влияния и да не се подлагате на нито едно от тях – това е интелигентност. За това е необходимо да бъдете бдителни, постоянно да осъзнавате всичко, което става във вас, да осъзнавате всяка ваша реакция на външно или вътрешно въздействие. Не бива да се допуска нито една мисъл, без да се осъзнае докрай същността й, произхода й, причината й.

                                                                                                                                                                                 Париж, 17.IX.1961 г.

---

Седми разговор

ЗА СМЪРТТА

Ако ми позволите, бих искал да поговорим за една доста сложна тема, и това е смъртта. Но преди да започнем, бих желал да посъветвам тези от вас, които си водят записки да не го правят. Говорещия не изнася лекция, на която вие си водите бележки, и по-късно вие или някой друг да се опитва да разбере казаното.

Хората, които тълкуват са използвачи, независимо дали са с добри намерения или просто искат да си изградят репутация. Така, че искрено ви съветвам да слушате така, че да преживеете, а не да разсъждавате по-късно над казаното или да слушате коментарите на други хора, което би било съвсем безполезно.

Освен това бих подчертал, че думите, сами по себе си, имат много малко значение. Те са знаци, символи, нужни за целта на комуникацията. Принуден съм да използвам определени думи, но ги употребявам само за нуждите на общуването; и всеки трябва да се чувства свободен да открие своя път между тях към нещата, които не се поддават на обяснения с думи; а в това има една опасност, тъй като ние сме склонни да тълкуваме думите според своите собствени предпочитания и така пропускаме значимостта на това, което всъщност се казва. Опитваме се да разберем, какво е лъжливо и какво е истинно и за да го направим всеки трябва да мине отвъд думите. А в отиването отвъд думите се крие опасността от субективното тълкуване на тези думи. И така, ако желаем да се заемем с този въпрос за смъртта, истински задълбочено, както възнамерявам да го сторя, всеки трябва да е наясно с думите, тяхната значимост и да съзнава, че ги тълкува според собствените си предпочитания (харесване и нехаресване). Ако умовете ни са свободни от думата, символа, тогава ние можем да общуваме един с друг отвъд думите.

Смъртта е един от най-сложните проблеми, ако се опитваме да я изпитаме и дълбоко да проникнем в нея. Ние, или разсъждаваме като удобно се дистанцираме от нея с интелектуални обяснения, или се впускаме във вярвания, догми и идеи. Обаче, нито догмите, нито вярванията, нито идеите и разсъжденията, ще решат тоя проблем. Смъртта е тук, тя винаги е тук. Даже, ако учените и лекарите успеят да продължат живота ви с петдесет и повече години, смъртта пак ще дочака своя час. За да разберем какво е смъртта, трябва да вникнем в нея, не интелектуално, не на нивото на думите и чувствата, а да се изправим лице в лице със самия факт на смъртта и да проникнем в него. Това изисква голяма енергия, особена яснота на възприятие. А енергията и яснотата спадат, когато има страх.

Повечето хора, било то млади или стари се плашат от смъртта. Въпреки, че сме виждали катафалка по улиците през ден, ние се страхуваме от смъртта, а там където има страх няма разбиране.  За навлезем в темата за смъртта, първо трябва да се избавим от страха. Под “да навлезем” имам предвид да заживеем със смъртта – не на думи, не мислено, а действително да разберем какво е усещането да живеем с нещо толкова безусловно, толкова окончателно, с което не можете да спорите или да правите уговорки. Но за да стори това човек трябва на първо място да бъде без всякакъв страх, а това е необикновено трудно.

Не знам дали някога сте се опитвали да живеете без страх от каквото и да било: страха от общественото мнение, от загубата на работата ви, от това да сте без убеждения. Ако е така, вие бихте знаели колко трудно е да се отхвърли напълно страха. Познаваме ли страха в действителност? Или винаги от него ни дели един интервал време, който разделя мисловния процес от действителността. Ако се боя от общественото мнение, какво казват хората, този страх е просто мисловен процес, не е ли така? Обаче, когато действителния момент от срещата с хорското мнение настъпи, имено в този момент няма страх. В неразделното внимание не съществува преживяващ. Не знам дали някога сте се опитвали да бъдете напълно съзнателни без никакво предпочитание, да бъдете изцяло възприемащи без рамка на вашето внимание. Ако човек е толкова съзнателен, ще забележи, че заобикаля нещата, от които се страхува, винаги бяга. Именно стремежът да избягаме от обекта на страха заражда в нас този страх, това е страха, което означава, че наистина страха се причинява от време и мисъл.

А какво е време? Освен хронологичното време, като рамките на вчера и утре, съществува ли време за нас, за психиката ни? Или мисълта е изобретила времето като средство за печалба, като средство за натрупване, за да заеме интервала от  това, което Е и това, което БИ ТРЯБВАЛО ДА Е? Какво би трябвало да бъде е чисто и просто идеологическо изказване, няма никаква валидност, това е просто теория. Действително истинско е това, което Е. Застанали лице в лице с това, което Е няма страх. Човек се страхува да разбере какъв е в действителност, но когато наистина се срещне с този факт, страха го няма там. Той е мисъл, мисълта за това, което е, тя създава страха. А мисълта е физиологичен процес, физиологична реакция в следствие на паметта, така че въпросът е може ли мисълта да умре сама по себе си? Възможно ли е човек да умре за всичко, което е натрупал: спомени, опит, ценности, възгледи?

Опитвали ли сте се някога да умрете за нещо? Да умрете без уговорки, без предпочитания, за дадена болка, или още по-съществено – за някое удоволствие? В смъртта няма условности, не можете да преговаряте със смъртта. Тя е окончателна, абсолютна. По същия начин човек е длъжен да умре по отношение на паметта, да умре за дадена мисъл, за всичко, за идеите, които е събирал и трупал. Ако сте се опитвали бихте били наясно, колко изключително трудно е това; как ума, мозъка на човек се привързва към паметта, слива се със спомените. За да се откаже напълно от нещо, изцяло, без да очаква нищо в замяна, е нужно ясно възприятие, не е ли така?

Докато има мисъл за минало или бъдеще,  за удоволствие или болка, задължително съществува и страх, а където има страх няма разбиране. Мисля, че това е достатъчно просто  и ясно. Човек се страхува от толкова много неща; но ако вземем кое да е от тях и умрем по отношение на него завинаги, тогава ще откриете, че смъртта не е това, което сте си представяли за нея; тя е нещо съвършено различно. Но ние копнеем за приемственост. Добили сме опит, събрали сме знания, натрупали сме различни форми на добродетели, градили сме характер и какво ли не; и се страхуваме, че всичко това ще свърши и затова питаме “Какво ще стане с мен като дойде смъртта?” И именно в това е проблема. Съзнавайки неизбежността на смъртта се обръщаме към вярвания за прераждане, възкресение и всички фантазии свързани с вярата – което на практика е вяра в продължаването на това, което сте. А всъщност, какво сте вие? Болка, надежда, отчаяние, различни форми на удоволствие; обвързани от времето и мъката. Имаме няколко момента на радост , но остатъка от нашия живот е пуст, повърхностен, непрекъсната борба, пълна с мъки и страдания. Това е всичко, което познаваме от живота и това е, което искаме да продължава. Нашият живот е поддържане на познатото; ние се движим и действаме от познатото към познатото; и когато познатото ни бъде унищожено, цялото това чувство на страх се надига, страха от съприкосновението с неизвестното. Смъртта е неизвестността. Може ли човек да умре за всичко познато и да продължи напред? Това е въпроса.

Не говоря за теория, не ви предлагам идеи. Опитваме се да разберем какво означава да живеем. Да живеем без страх, означава да бъдем безсмъртни. Да преустановим живота си във спомените, във вчерашния и утрешния ден, означава да живеем със смъртта; и в това състояние не съществува страх от смъртта, както и всевъзможните абсурдни измислици породени от страха. А какво означава да умрем в душата си? Мисълта представлява последователността на миналото към бъдещето, нали така? Мисълта е физиологичния отговор на паметта. Паметта е резултат на натрупан опит. А опита е процеса на стимули и ответни реакции. Виждате, че мисълта винаги функционира в полето на познатото; и докато действа този механичен автоматизъм на мисълта, неминуемо има страх. Защото мисълта е това, което възпира изследването в неизвестността.

Моля ви,  стараем се да разгледаме и разберем този въпрос заедно. Не ви говоря като някой, който е направил едно откритие и само ви разказва за него, а вие да изслушате думите му. Би трябвало да се движим заедно и вие да изследвате в своя собствен ум и душа. Неизбежно се нуждаем от себепознаване; тъй като с познаването на себе си започва освобождението от страха. Ние си задаваме въпроса, дали е възможно да се живее със смъртта, не в последните минути от живота, когато ума е вече болнав, поради старост или злополука, а действително да открием отговора тук, сега. Да се живее със смъртта е със сигурност необикновено явление, нещо напълно ново, нещо, за което никога не сме мислили, такова, което мисълта никога не може да ни разкрие. И да разберем какво означава да живеем със смъртта, трябва да имате огромна енергия, не е ли така? Да живеете със съпруга си, със съпругата си, с вашите деца, със съседа и да не се поддадете на влияние, без да се изкривите; да живеете заедно с дърво, с природата; е нужно да разполагате с енергия, за да го осъществите. Да живеете съвместно с нещо отвратително се нуждаете от енергия; в противен случай това неприемливо явление ще ви деформира, или ще привикнете с него, приемайки го фиктивно, а същото се отнася и за красотата. И ако не живеете интензивно – цялостно, пълно, в свят, в който срещате всякакви форми на пропаганда, влияние, принуда, контрол, лъжливи ценности – вие се приспособявате към всичко това, а така се притъпява съзнанието, духа. А за да разполагате с енергия непременно трябва да се освободите от всякакъв страх, което означава да нямате никакви изисквания към живота. Не знам дали сте способни да стигнете толкова далеч, да не искате нищо от живота.

Онзи ден говорихме за нуждата. Нуждаем се от определени физически удобства, храна, подслон; но да имате психологически потребности, които очакваме да бъдат задоволени от живота означава, че вие просите милостиня, че вие се страхувате. Нужна е много интензивна енергия, за да се справите с живота сами. За да се разбере това не са нужни размишления по този въпрос. Разбирането се случва само когато отсъстват предпочитания, няма преценка, а само наблюдение. Да умирате всеки ден означава да не влачите от миналото, всичките си амбиции, оплаквания, спомените ви за удовлетворения, недоволства и ненавист. Повечето от нас повяхват, но това не е умиране. Да умрем означава да разберем какво е любовта. Любовта е без времетраене, няма утре в любовта. Снимката на даден човек на стената, образът във вашето съзнание, това не е любов, това е само спомен. Както любовта е неизвестността, по същия начин смъртта е неизвестност. А за да навлезе в непознатото, което означава смърт и любов, човек трябва на първо място да умре за познатото. Само тогава, съзнанието е ведро, необременено, чисто, неопетнено; а в това  състояние отсъства смъртта.

Знаете ли, ако наблюдавате сами себе си, като в огледало, вие не сте нищо друго освен една купчина спомени, или не е така? А всички тези спомени принадлежат на миналото, всички те са отминали, нали така? И не би ли било възможно човек от раз да приключи с всички тях? Това може да бъде направено, но е нужно сериозно себеизследване и осъзнатост на всяка мисъл, всеки жест, всяка дума, така, че да няма никакво натрупване. Със сигурност, човек е способен да направи това. Тогава ще научите какво означава да умирате всеки ден; и тогава може би ще узнаем какво е да любим всеки ден, а не да познаваме любовта само като спомен. Всичко, което знаем в този момент е дим от привързването, пушека на ревността, завистта, честолюбието, алчността, и всичко подобно на тях. Не познаваме пламъка в основата на дима. Но ако човек успее да отстрани дима напълно, тогава ще открием, че да живеем и да умрем са едно и също нещо, не теоретично, а действително.  Изобщо, това, което не се спира, което не идва до своя край не е творческо. Това, което има непрекъснатост, никога не стига до обновление. Единствено в разрушението на тази непрекъснатост се случва обновлението. Нямам предвид социална или икономическа разруха, това е много лекомислено. И ако сте стигнали толкова далеч, не само на нивото на съзнанието си, а наистина в своята сърцевина, отвъд рамките на мисълта, отвъд цялото съзнание, което е в пределите на мисълта, тогава ще разберете, че смъртта е удивително явление. Тогава смъртта е творчески акт. Не писането в рими, не рисуването на картини или изобретяването на нови джаджи – те не са творчество. Творчеството идва сáмо, когато сте умрели за всякакви умения, за всичкото знание, за всички думи.

И така, смъртта, такава каквато си я представяме, е страх.  А когато отсъства страхът, тъй като сте отворени за смъртта във всяка минута, тогава всеки миг е нещо ново; то е ново, защото в душата ни старото е било унищожено. А за да го унищожите не бива да имате страх, а единствено чувството за пълно усамотение; да сте способни да бъдете напълно сами – без Бог, без семейство, без име, без усещането за време. И това не води до отчаяние. Смъртта не е огорчение. Тъкмо обратното, тя е да живеете всяка минута напълно, изцяло, без ограниченията на мисълта. И тогава ще откриете, че в това състояние живота е смърт, а смъртта е творчество и любов. Смъртта е разрушение, творчество и любов. Тези три явления съществуват винаги заедно; трите са неотделими. Артистът например, се вълнува само от себеизява, което е много повърхностно, и той не е творец. Творчеството не е израз на личното, то протича извън пределите на мислите и чувствата, то е свободно от всякаква техника, от всякакъв артистичен израз. Творчеството е самата любов.

Въпрос: Как биха съществували бъдещите поколения, ако човек умира всяка минута?

Отговор: Мисля, ако ми позволите да кажа, че сте ме разбрали напълно погрешно. Вие наистина ли сте загрижен какво ще стане с идните поколения? Нима любовта е несъвместима с раждането на деца? Вие знаете ли какво означава наистина да любите някого? Не плътски. Не говоря за онова пълно припознаване, един с друг, така, че се чувствате като отнесени. Това е сравнително лесно, когато мотивите ви са с емоционална основа. Не говоря за това. Говоря за онова свойство на страстта, когато разликата между вас и другия напълно се изличава. Но се опасявам, че малцина са се докосвали до това; малцина са забравяли за разграничението, дори само за един момент. Ако наистина знаете какво означава това, тогава не би възникнал въпроса за бъдещите поколения. При все това, ако наистина бяхте загрижени за бъдещите поколения, бихте имали различни училища, съвсем различен род образование, или не е така?; без съревноваване и всички осакатяващи занимания.

Въпрос: Ако човек не узнае какво е истина докато е жив, ще разбере ли когато умре?

Отговор: Господине, какво е Истина? Истината не е нещо, за което сте чули в църквата, от свещеника, в махалата или в някоя книга; тя не е идея или вярване. Тя е нещо живо, ново, трябва да я откриете, тя е тук ,за да бъде разбрана от вас. А за да разберете вие непременно трябва да умрете за нещата, които вече знаете. За да видите нещо много ясно, да видите розата, цветето, да срещнете друг човек без тълкуване трябва умрете за света, за паметта свързана с този човек. Чак тогава ще узнаете какво е Истина. Истината не е нещо далечно, нещо мистериозно, което може да бъде разбрано само когато физически умрете, в Рая или в Ада. Ако бяхте наистина гладен, вие нямаше да се задоволите с разяснения за храната. Бихте желали храна, а не думата “храна”. По същия начин, ако искате да разберете за истината, тогава думата, означението, разясненията са само пепел, те не са от значение.

Въпрос: Разбирам това, че човек трябва да се освободи от страха, да има тази енергия, и все пак ми се струва, че по някакъв начин страха е необходим. Как може човек да излезе от този омагьосан кръг?

Отговор: Със сигурност, определено количество физически страх е необходим, иначе бихте се озовали под някой автобус. В определена степен, съзнателното самосъхранение е необходимост. Но извън тези рамки непременно трябва да се освободите от всякакъв страх. Казвам “непременно трябва” не като задължение, а като нещо неизбежно. Не мисля, че разбираме важността, необходимостта от пълното освобождаване от страх, психически. Съзнание, което се страхува е неспособно да тръгне да изследва в каквато и да е посока. А причината, поради която не разбираме това е, че сме изградили около себе си толкова много стени за подсигуряване и се страхуваме от това, което ще се случи, ако тези стени, тези укрепления бъдат разрушени. Казваме “Какво ще стане, ако не се противопоставям на жена си, на мъжа си, на съседа, на шефа си?; може нищо да не се случи, или всичко е възможно да се случи. За да разберем истината за това, трябва да сте без противопоставяне, без страх.

Въпрос: Докато ви слушаме може би живеем в това състояние, но защо не живеем с него през цялото време?

Отговор: Вие ме слушате, нали така? Защото аз съм доста настоятелен, защото съм ентусиазиран и обичам това, за което говоря. Не, че просто обичам да говоря пред публика – това няма никаква стойност за мен. Да разберем какво означава да живеем със смъртта е да обичаме смъртта, да я разбираме, да се потопим в нея напълно, изцяло, всяка минута. Така, че вие ме слушате понеже ви притискам да надникнете в себе си. Но по-късно, вие ще забравите за всичко това. Ще се върнете към обичайното си състояние и ще си кажете, „Как мога да изляза от това ежедневие?“. Така, че всъщност е много по-добре изобщо да не слушате, за  да не си създавате още един проблем – как да излезете от това състояние. Имате си достатъчно проблеми – войни, съседите ви, вашите съпрузи, съпруги, деца, вашите силни желания. Не добавяйте още един. Или умрете напълно, съзнавайки необходимостта, важността, спешността на тази задача; или продължете както си знаете.  Не създавайте още едно противоречие, още един проблем.

Въпрос: Какво ще кажете за физическата смърт?

Отговор: Нима всички физически обекти не се износват? Механичното, колкото и прецизно да е съставено, добре поддържано и смазвано, в крайна сметка се износва. С правилно хранене,   физически упражнения, с намирането на подходящо хапче, може да доживеете до 150 години; но накрая тялото ще се разпадне и пак ще се озовете пред смъртта.  Проблема си съществува от началото до края. Затова е много по-разумно, смислено, по-практично дори, да решите този проблем сега и да приключите с него.

Въпрос: Как бихме могли да отговорим на дете, което задава въпроса за смъртта?

Отговор: Вие бихте могли да дадете отговор на дете, само ако самите вие знаете какво е смъртта. Можете да му кажете, че огънят изгаря, защото вие сте се изгаряли. Обаче не можете да кажете на дете какво е любовта, нали?; или какво е смъртта? Нито пък можете да кажете на едно дете какво е Бог. Ако сте католик, християнин с вярвания и предразсъдъци, бихте му дали съответния отговор, но това ще са само вашите навици. В случай, че вие лично сте влезли през портите на смъртта, тогава наистина ще знаете какво да отговорите на това дете. Но ако никога не сте се докосвали до значението на това да умрете, в действителност, в душата си, тогава какъвто и отговор да дадете на детето, той няма да има никаква стойност за него; този отговор ще бъде само множество думи.

Париж, 19 IX, 1961 г.

---

Осми разговор

МЕДИТАЦИЯТА

В този разговор ние трябва да покрием голям обем от информация и това може да е доста трудно или може би точната дума е “странно“. Ще използвам определени думи, които могат за вас да значат едно нещо, а за мен съвсем различно. За да общуваме истински с вас на всички нива, трябва да разбираме еднакво думите, които използваме и тяхното значение. Медитацията, с която предлагам да се занимаем с вас, има за мен огромно значение, докато за вас тя може да е дума, която използвате по-скоро неангажиращо. Може би за вас тя значи метод за постигане на резултат, за стигане до някъде, и може да е свързана с повтарянето на думи и фрази успокояващи ума, със състоянието на молитва. Но за мен думата медитация има твърде необикновено(изключително – б.пр.) значение. За да вникнем напълно в него, което предлагам да направим, трябва да се разбере, смятам аз, силата, която създава илюзия.

            Мнозинството от нас живее в свят на създадени от човека вярвания. Всички наши вярвания са илюзии, непритежаващи истинска стойност. За да освободим ума от всички форми на илюзията и от способността да я създава, трябва да сме способни на ясно виждане на нещата, да умеем да разсъждаваме, без да се отклоняваме и увъртаме. Ум, освободен от страха, който не крие тайни желания, намиращ се в състояние на пълен покой, без конфликти, е способен да види това, което е истинно, да види същeствува ли Бог; именно да види има ли Бог, а не да търси определения на думата „Бог“, тъй като Бог не може да се измерва в думи и време. За да открие това, е необходимо умът да се освободи от всички форми на илюзията и способността да ги създава. Процесът на освобождението на ума от всички илюзии, за мен, е пътят към медитацията. Аз чувствам, че с помощта на медитацията, може да се открие обширно поле за велики открития. Става дума не за изобретения или визии, а за нещо съвсем друго, намиращо се извън рамките на времето, извън нещата създадени от ума на човека през вековете на неговите търсения. Ако човек действително иска да открие всичко това за себе си, е необходимо да положи вярната основа. И тази здрава основа е медитацията. Подражанието на образеца, следване на система, използване на един или друг метод за медитация – всичко това е твърде по детски и говори за незрялост. Това е просто подражание и до никадe не води, дори ако предизвиква видения.

            Здрава основа, върху която можете да откриете дали съществува нещо извън вярванията, които пропагандата ви е внушила, може да се образува само чрез познанието на самия себе си.  Именно самото познаване на себе си е медитацията. Познанието на самия себе си не означава да знаем какви би трябвало да бъдем, защото това няма стойност, не е реално, а е просто идея, идеал. За да разберем какви сме в действителност във всеки един момент, е необходимо да се освободим от обусловеностите си. Под думата „обусловености“ имам предвид всички внушения, които обществото и църквата са ни наложили чрез пропаганда, непрестанно натякване, страх от рай или ад. Това също включва обусловеностите произтичащи от националност, климат, обичаи, традиции, култура, било тя френска, индийска или руска, както и безбройните вярвания, суеверия и опитности, формиращи състоянието, в което живее съзнанието. Всичко се утвърждава от нашето желание да живеем в сигурност. Изследването на това състояние и неутрализирането му полагат правилната основа за медитация.

Без свобода няма да отидем далеч, без нея можем само да бродим, да се лутаме сред илюзии, а това не води до нищо. Ако има желание да открием съществува ли реалността, ако желаем да преследваме това откритие докрай, а не само да сe задоволяваме с идеи, колкото и приятно, интелектуално и разумно да е това занимание – още отначало е необходима свобода и отстранение на състоянието на конфликт. А това е много трудно. Лесно е да избягате от конфликт като следвате някакъв метод, вземете хапче, успокоително или питие и по този начин да не сте осъзнати за конфликта. Но за да се потопите дълбоко във въпроса за конфликта се изисква внимание.

            Вниманието и концентрацията са две различни неща. Концентрацията е изключване, стесняване на ума, така че да се фокусира само върху това, което желае да изучи, да разбере. Концентрацията, която е базирана на изключването разсейва, не е ли така? Когато искам да се концентрирам и умът ми се насочва към друга тема, тя ме разсейва и това създава конфликт. Всяка концентрация предполага разсейване, конфликт и усилие. Моля ви, не следвайте сляпо думите ми, а своите собствени конфликти, разсейвания и усилия. Усилието предполага конфликт, не е ли така? А усилие има само, когато искате да придобиете, да постигнете, да избегнете, да спечелите или отречете нещо.

             Това е много важна гледна точка, която трябва да разберете. Концентрацията е изключване, съпротива, смаляване на силата на мисълта. Вниманието не е същият процес. Вниманието е включващо. Внимаващи можем да сме само, ако умът ни няма граници. Мога да виждам многото лица пред мен, да слушам гласовете отвън, да чувам или не как работи електрическия вентилатор, да гледам усмивките, кимането на главите ви с одобрение и всичко това и много повече е обхванато от вниманието. Обаче, ако само се концентрирате, вие не можете да обхванете всички тези действия, защото те се превръщат в разсейващи фактори. При вниманието няма разсейване. В него може да има концентрация, но тази концентрация не изключва. В обратния случай концентрацията изключва вниманието. Може би това е нещо ново за вас, но ако експериментирате с него ще откриете, че вниманието има качеството да слуша, вижда и наблюдава без да се идентифицира.  Случва се процес на пълно виждане и наблюдаване, поради което няма изключване.

            Говоря малко повече за това, защото смятам, че е много важно да разберете, че умът не може да е свободен, ако е в конфликт със себе си, с проблеми, със съседи и прочие. Вие сами трябва да установите, дали е възможно като живеем в този свят, печелейки пари, изхранвайки семейство, изпитвайки скуката на всекидневната рутина, тревога, чувство за вина и т.н. – възможно ли е да проникнете дълбоко, да прекрачите рамките на съзнанието и да живеете без вътрешен конфликт?

            Винаги съществува конфликт, ако искате да станете нещо. Конфликтът е неизбежен, ако има амбиция, алчност, завист. А възможно ли е да живеем в този свят без амбиция, без алчност? Или такава е съдбата на човека – да бъде вечно алчен, честолюбив, да търси себеутвърждение, да се чувства излъган, тревожен, виновен и т.н. Може ли да избегнем всичко това? Ако не отстраните всичко това, не ще отидете далеч, тъй като това оковава мисълта. А отстраняването на всички процеси на мисълта във вид на честолюбие, завист, ламтеж, е медитация. Честолюбивият ум не може да знае какво е любов. Ум, осакатен от светските желания никога не може да бъде свободен.

            Това съвсем не означава, че трябва да живеем без подслон, без необходимата храна, без определен материален комфорт. Обаче умът, обхванат от ламтеж, завист, ненавист, ако ще и от жажда за познание на Бога, или стремеж към трупане на дрехи, такъв, намиращ се в постоянен конфликт ум никога не може да бъде свободен. Далеко може да стигне само свободният ум.

            И така, началото на медитациятата е самопознанието. Ако човек не познава себе си, повторението на цитати от Библията, от Гитата, или коя да е друга свещена книга нямат никакъв смисъл. Това може да успокои вашия ум, но същото ще постигнете, ако изпиете хапче. Ако безкрай повтаряте една и съща дума, израз, умът ви може да се успокои, да стане сънлив, да се вцепени. Като се намирате в това състояние на вцепенение, безчувственост, можете да постигнете определени резултати. Но въпреки това, ще си останете честолюбив, завистлив, алчен и склонен към враждебност. Така че да се себеизучите, да разберете какво е човекът наистина, това е началото на медитацията. Използвам думата „учене”, защото когато учите в смисъла, който аз влагам, няма натрупване. Това, което вие наричате учене, е процесът на добавяне на повече и повече знания към това, което вече знаете. Но за мен, процесът на получаване и събиране се превръща в натрупване на знание, а знанието не е познание. Познанието не е процес на натрупване, докато придобиването на знание е обуславящ процес.

            Ако искам да познавам себе си, трябва непрекъснато да съм бдителен, трябва да се наблюдавам всяка минута, за да следя процеса на мисълта вътре в мен. Да съм бдителен, не значи да осъждам или одобрявам, но само да виждам какво представлявам всеки един момент. Защото аз се променям постоянно, нали? Знанието е статично, обаче ако изучавате движението на честолюбието, вие вече не сте статичен, ставате жив, участвате в движението на живота. Надявам се, че обяснявам ясно. Така че ученето и натрупването на знания са две различни неща. Ученето е безкрайно, то е движение в свобода; а знанието има център, който натрупва и единственото движение, което е възможно е още натрупване, още обвързване.

            За да следвате това нещо, което наричам „мен“, с всичките му нюанси, изражения, отклонения, тънкости, хитрост, умът трябва да бъде много чист, ясен, защото това, което съм постоянно се променя, не е ли така? Аз не съм същият като вчера или дори преди минута, защото всяка мисъл, всяко чувство моделира ума и го оформя. А ако вие сте основно ангажиране да осъждате и порицавате от позицията на натрупаното си знание, от обусловеността си, тогава вие не следвате, не се движите с това нещо, не го наблюдавате. Това, което узнаваме за себе си, има много по-голямо значение от готовото знание за вас самите. Вие не можете да имате статично знание за нещо, което е живо. Може да имате знание за нещо, което е минало, защото всичкото знание е в миналото; то е статично, вече мъртво. Но живото нещо е вечно променящо се, модифициращо се; то е различно всяка минута и вие трябва да го следвате, да учите за него. Не може да разберете детето си, ако през цялото време порицавате, оправдавате или идентифицирате себе си с него; трябва да го наблюдавате без осъждане, когато е заспало, когато плаче, когато си играе; през цялото време.

И така, началото на самопознанието е начало на медитацията. И по пътя на самопознанието става освобождение от всички илюзии. Това е най-същественото, тъй като, за да открием истината, за да открием нещо, което е отвъд – необходимо е да се освободим от всички измами. А измама има, когато искаме удоволствие, комфорт, удовлетворение. Този процес е прост. Във вашето желание за удовлетворяване  създате илюзия и се хващате в капан за цял живот. Там сте задоволени; и повечето хора са доволни, когато вярват в Бог. Те се страхуват от живота, от несигурността, от страданието, агонията, вината, тревожността, от мъката в живота. Така че те утвърждават нещо, което те наричат Бог и си вървят заедно с него. И отдавайки се на някакво вярване, те започват да имат видения и стават светци и всичко последващо. Но това не е опитът да разберете дали има реалност или не. Може да има, а може и да няма. Самите вие трябва да откриете съществува ли реалността. Това може да стане само в случай, ако поначало сте свободни от всичко, което се нарича честолюбие, ламтеж, завист, жажда за слава, потребност от високо положение и т.н. Затова, когато се самопознавате, когато започнете да се самоизучавате, ще проникнете в себе си, не само на нивото на обикновеното съзнание, но по-дълбоко, зад рамките на съзнанието, озарявайки със светлина всички тъмни желания, стремежи, импулси, тайни ограничения. Тогава способността да създавате илюзии ще е разрушена, тъй като сте изградили здрава основа. Когато умът се самоизследва, наблюдава себе си в процеса на развитие, той не позволява на нито една мисъл или чувство да изчезнат, преди да са проучени и разбрани. Резултатът от този процес е яснота на мисълта.  Това е да си напълно осъзнат за себе си, без заблуди, осъждане, оправдание или избор. Тогава ще се познаете подобно на това, както наблюдавате лицето си в огледало. Не може да кажете „Бих искал да имам друго лице“, просто защото вашето е там.

            В резултат на такова самопознание, умът, който обикновено автоматично реагира на обстановката, безспир бъбри, поддава се на всякакво влияние, става спокоен, като при това съхранява живост и възприемчивост. Този ум не е мъртъв, но активен, динамичен, бдителен, безмълвен, тъй като се намира извън конфликта. Той е безмълвен, защото е отстранил препятствията. Той е разбрал всичките създадени от него проблеми. Ако мозъкът е разбрал напълно амбицията, изследвал амбицията, тогава няма повече проблем свързан с амбицията: приключило е. И умът е спокоен.

            Сега, от тази точка нататък, можем да продължим заедно или словесно, или действително да се впуснем в преживяване, което означава да оставим амбицията напълно. Вие не можете да оставите амбицията или алчността малко по малко. Или я оставяте напълно, или не я оставяте въобще. Ако сте стигнали до това ниво,  ако нямате вече памет, завист, честолюбие, тогава умът ви е станал напълно спокоен и чувствителен, и следователно свободен, а всичко това е медитацията – и тогава, но не и преди това, можете да продължите нататък. Ако не сте стигнали до тук, няма смисъл да продължавате. Всички по-нататъшни усилия ще са безполезни, ще са вид спекулации. За продължаване по-натакък, е необходим здрав фундамент – добродетелта. Това не е добродетелта на респекта, нито моралът, установен от определено общество, а съвсем друго, необичайно явление, истинско, раждащо се без усилие и представляващо смирение. Смирението е от съществено значение, самите вие не можете да го създадете, практикувате, изграждате, то се появява неочаквано, без да го търсим. Да кажете „Аз ще съм смирен“ е толкова глупаво; това е тщеславие, покрито с думата „смирение“. Но има смирение, което идва естествено, неочаквано, нетърсено. След това, конфлитът изчезва, защотото смирението не се стреми да се издигне.  То никога нищо не желае.

По такъв начин, ако сте достигнали до тук, където има пълна тишина, когато мозъкът е съвсем спокоен, тогава, в това състояние ще откриете нова, съвсем друга форма движение.

Сега, моля осъзнайте, че за вас това състояние е спекулативно. Аз говоря за нещо, което вие не знаете и затова за вас то няма особено значение. Но го казвам, защото то има отношение към цялото, към цялостното съществуване на живота. Защото ако няма разбиране какво е истинско и фалшиво, има ли истина или не, животът остава плитък. Независимо дали се наричаме християнини, будисти, хиндуисти и т.н. живота на повечето от нас е плитък, механичен, тъп. Ние с вас се опитваме да открием нещо, което не може да се изрази с думи. Плиткият ум, даже в търсенето на неизмеримото, ще си остане на повърхността. Затова, мудният, т.е. повърхностен ум е длъжен да се преобрази. Така че аз говоря за нещо, което може би вие не сте виждали. Но е важно да научите за него, защото тази реалност включва цялостта на всичкото съзнание, включва цялото действие на нашия живот. За да се открие това, умът трябва да е спокоен, не хипнотизиран чрез дисциплина, подтискане, конформизъм; всички тези неща са само заместители на едно желание с друго.

Не знам дали това състояние на ума вие се е случвало някога – да имате много неподвижен ум. Не този вид ум, който имате в църквата или някое повърхностно чувство, когато си вървите надолу по улицата, или в гората, или слушайки радио, готвейки. Това са външни неща, които могат да ви погълнат и го правят и тогава има временна неподвижност. Това е като момче играещо си с играчка; играчката е интересна и поглъща всичката му енергия, неговата мисъл; но това не е неподвижност. Аз говоря за неподвижността, което се явява, когато съзнанието е разбрано изцяло и са прекратени всички изследвания, търсения, желания, когато е изчезнала неувереността, и в резултат на всичко това, се установява пълно спокойствие. В тази тишина протича съвсем особено движение в съзнанието и това движение е извън времето. Само не се опитвайте да се хващате за тези фрази, защото като такива те нямат никакъв смисъл. Нашите мозъци, нашите мисли са резултат от времето; така че мисленето за безвремието няма смисъл. Само когато мисълта се е успокоила, станала е неподвижна, когато не изследва, не търси, не отхвърля, не се съпротивлява, когато е спокойна, защото е разбрала целия механизъм на съзнанието, тогава, в това спокойствие възниква движението, което се намира отвъд времето.

Въпрос: Има ли усилие, което е правилно?

Отговор: За мен няма правилно или грешно усилие. Всяко усилие предполага конфликт, не е ли така? Когато обичаш нещо, в това няма усилие, няма конфликт, нали? Виждам, че трябва да има огромна промяна в този свят. С всички тези политически лидери, комунисти, капиталисти, авторитаристи навсякъде, фундаменталната промяна е есенциална за света, вътрешната промяна. Трябва да има мутация и аз искам да разбера какво точно означава промяната. Може ли да се появи чрез усилие? Когато използваш думата усилие, тя предполага, не е ли така, център, от който ти правиш усилие да промениш нещо. Аз искам да променя моята амбиция, да я унищожа. Сега, кой е обектът,който иска да разруши амбицията? Амбицията нещо отделено ли е от обекта? Обектът, който наблюдава амбицията и иска да я промени, да я трансформирав нещо друго, все още е амбициозен, така че няма никаква промяна. Това, което внася мутация/промяна/ е просто да гледате, да виждате; да не съдите, оправдавате или сравнявате. Но това виждане , това наблюдение бива предотвратено, защото ние сме толкова обусловени за осъждаме, да оправдаваме, да сравняваме. Освобождаването на ума от обуславянето е това, което носи промяна. Човек трябва да види цялата абсурдност на това да бъди обусловен, повлиян – от родителите, образованието, обществото, църквата, пропгандата от 10.000 или 2000 години. Има център, вътрешен, който е бил формиран около всичко това. И когато този център сметне, че нещо е непечелившо, тогава той иска да бъде нещо друго, което мисли, че е по-печелившо. Но ние сме възпрепятствани да видим това, заради нашата обусловеност като християни, французи, англичани, германци и заради влиянието на други хора, на нашите избори, на примерите, на героите и прочие. Всичко това възпрепятства промяната. Но да осъзнаете, че сте обусловени, да видите този факт, без да хитрувате, без желанието за печалба, просто да го видите, не с думи, интелектуално, а действително да влезнете в контакт с него емоционално, това значи, че чувате, какво беше казано. Ако слушате сега, докато говорим, вие сте емоционална в досег с този факт и тогава нямате избор, това е факт, като електрически шок. Но вие не получавате този емоционален шок, защото се пазите, вие вербално се предпазвате като казвате „Какво ще стане с мен психологически, ако изгубя всичко?” Но човек, който наистина иска да разбере, трябва да освободи ума си от всички влияния и пропаганда. Знаете ли, много е странно колко важна е станала пропагандата в живота ни. Имало я е от векове, но сега става все по-необуздана с двойния стандарт, с продажбата. Вас ви умоляват да купите, църквите повтарят едно и също отново и отново. За да се освободите от всичко това, вие трябва да наблюдавате всяка мисъл, всяка емоция, докато се поражда във вески един момент, да научите всичко за нея. Тогава ще видите, докато наблюдавате, че освобождаването от условностите не е процес, който преднамерено се удължава, това се случва веднага; поради което и не е нужно никакво усилие.

Въпрос: Как могат хората, включително аз, да имат тази любов към реалността?

Отговор: Не можете да я имате, не можете да я купите. Тези, които не познават любовта, немогат да я получат чрез саможертва, чрез размяна на нещо. Как придобиваш любовта? Чрез практикуване ли, чрез усилие ли, като ти казват да обичаш ден след ден? Обикновената доброта не е любов, но любовта включва доброта, нежност, грижа над всичко. Виждатели, любота не е краен резултат, тъй като в любовта няма привързаност. Любовта идва само тогава, когато няма страх. Човек може да е женен, да живее със семейството си и да обича без привързаност. Но това е невероятно трудно, то изисква да наблюдавате през цялото време.

Въпрос: Различна ли е енергията да разберем смъртта от енергията нужна да медитираме?

Отговор: Онзи ден обяснявах, че да живеете със смъртта или да живеете с всичко останало- със съпругата си, със съпруга си , децата си, вашите съседи – на вас ви трябва енергия. Имате нужда от енергия, за да живеете и с прекрасно и с грозно нещо. Ако нямате енергия да живеете с красотата, вие привиквате с красотата. Ако нямате енергия да живеете с нещо грозно, тази грозота ви разваля, разяжда ви. По същият начин да живеете със смъртта, което означава да умрете за всичко, всеки ден , всяка минута, изисква енергия. И тогава няма да имате страх от смъртта, говорихме за това предния ден. Тази същата енергия е необходима за разбирането на вашата същност. Как ще разберете себе си, ако нямате енергия за това? А тази енергия се поражда, когато нямате страх, няма привързаност към вашето имущество, вашият съпруг, жена, деца, държава, богове или вярвания. Тази енергия не може да се измерва в някакво количество. Трябва да я имате напълно, за да навлезете в тази материя. Няма разлика между енергиите, има само енергия.

Въпрос: Каква е разликата между концентрация и внимание?

Отговор: Господинът иска да знае каква е разликата между концентрация и внимание. Ще обясня много сбито. Където има концентрация, има мислещ, а мислещият се отделя от мисълта и затова той трябва да се концентрира върху мисълта, за да въдвори някаква промяна в мисълта. Мислещият не се различава от мисълта. Ако няма мислене, няма мислещ.

Сега, при вниманието няма мислещ, няма наблюдаващ, вниманието не произлиза от някакъв център. Експериментирайте с това: слушайте всичко около вас, чуйте различните звукове, движението на хората, докато някой говори, изваждането на носна кърпичка, гледането на книга – всичко това се случва сега. В проявяването на това внимание няма мислещ и затова няма конфликт, няма противоречие, няма усилие. Да наблюдавате околния свят е твърде лесно,но да проявявате внимание вътрешно към всяка мисъл, всеки жест, всяка дума и чувство, изисква енергия. Когато сте толкова внимателни, вие сте приключили с механизма на мислене и самотогава е възможно да минете отвъд съзнанието.

Париж, 21.IX.19

---

Девети разговор

 ЗА СТРАДАНИЕТО И РЕЛИГИОЗНОСТТА

            Това е последният разговор. Бих искал тази сутрин да поговорим за страданието и религиозния ум. Ние навсякъде виждаме страдание, външно и вътрешно, както в най-високите слоеве на обществото, така и в най-затънтените. То съществува хилядолетия. На тема страдание са създадени многочислени теории, всички религии постоянно говорят за него, но то продължава да съществува. Възможно ли е да сложим край на страданието, да бъдем наистина, вътрешно, свободни от страдание? Съществува не само страданието на старостта и смъртта, но също така и на неуспеха, тревогите, страха, чувствотото за вина, възникнало в резултат на жестокост и постоянно насилие на човек срещу човека. Ще успеем ли някога да изровим с корените причината на това страдание? Може ли напълно да унищожим страданието? Може ли наистина окончателно да се освободим от него? Без съмнение, ако се случи такава трансформация, тя трябва да започне от нас самите. Освен това, няма разделение между индивида и обществото. Ние сме общество, ние сме колектив. Като французин, руснак, англичанин, хиндуист, ние сме резултат от колективни реакции и отговори, предизвикателство и влияния. И чрез трансформиране на този център, индивида, може би, ние ще можем да променим колективното съзнание.

Аз мисля, че съвременната криза съществува не толкова във външния свят, колкото в съзнанието, в цялото многообразие и жизнени прояви на нашето същество. И аз мисля, че само религиозната нагласа на душата може да претопи това страдание, да унищожи процеса на мисълта, който допринася за страданието, страхът, тревогата, съзнанието за вина.

            Човечеството се е опитвало по много начини да избави се от страданието, така някои се втурнали в църквите, търсили са убежище във вярванията, догмите, залавяли са се политическа дейност и социални проблеми. Безброй начини са били използвани в опитите да се избегнат постоянните прояви на страха и страданието. Под религиозен ум, аз разбирам нещо различно от ума, вярващ на религията. Няма истинска религия там, където има вярване. Няма религия там, където има догми, където е прието постоянно повторение на думи, думи, думи на санкрит, латински или други езици, без осъзнаване на техния смисъл. Да отидеш на литургия е просто друг вид забавление; това не е религия. Религията не е пропаганда. Дали вашият мозък е бил промит от служителите на църквата или от комунистите няма никакво значение. Религията е различно нещо от вярването или невярването; и аз бих искал да навляза в този въпрос за това, какво е религиозният ум. Така че нека бъдем наясно, че религията не е вярата, която изповядавате: това би било твърде незряло. А където има незрялост, неизбежно съществува страдание. Необходима е голяма зрелост, за да постигнете какво е в действителност религиозният ум. Религиозният ум, без всякакво съмнение е свободен от желанието да следва нещо или някого и затова е свободен от въздейстието на всякакъв авторитет бил той и най-великият учител или главата на някоя секта.

            Може ли да се отклоня малко тук и да поговоря за нещо друго? Някои от вас слушаха тези девет разговора през последните три седмици много редовно. Но ако вие тръгнете от тук с много заключения, с нов пакет от идеи и фрази, вие ще си тръгнете с празни ръце или по-скоро вашите ръце ще бъдат пълни с прах. Заключенията и идеите не разрешават въпроса за страданието. Така че дълбоко се надявам, че не се вкопчвате в думите, а по-скоро вървите заедно с мен, така че заедно да отидем отвъд думите и да открием за себе си, чрез себепознание, какви са фактите и от там да вървим нататък. Откритието какво е човек, действително и фактически, прави отговорите и реакциите много различни. Така че много се надявам да не отнесете със себе си праха на думите и паметта.

            Както казах, религиозният ум е свободен от авторитет. А е много трудно да сме свободни от авторитeта. Не само от наложения отвън, но и от натрупания опит, принадлежащ към миналото, който е традицията. Действително, религиозният ум е свободен от вярвания и догми. Той се движи от факт към факт. Следователно, той е научен ум. Но научният ум още не е религиозен, тъй като умът овладял научни знания, още не притежава свойствата на човешкото съществуване, а на от отделните му прояви. Но религиозният ум включва научният ум.

            Религиозният ум е зает с цялостността – не с конкретна фикция, но цялостното съществува на човека. Обикновеният ум е зает с отделни прояви и форми на човешкото съществуване. Той се специализира и действа в една, или друга област като лекар, инженер, музикант, артист, писател. Именно тези специализирани, стеснени техники създават разделението не само вътрешно, но и външно. Ученият се смята за най-необходим човек в съвременното общество. Също такава важна роля в съвременното общество е отредена и на лекаря. Професията в живота ни заема най-главното място с всичките последици на статуса и престижа. И така, когато има специализация, неизбежно възникват противоречия и стеснение на кръгозора и в това се състои функцията на ума.

Напълно очевидно е, че всеки от нас живее в тесния кръг на защитаващите ни отговори. Умът, със своите забрани, честолюбие, измамени надежди и страдания, образува това, което наричаме „мен“ и „аз“.

Съществува различие между мозъка и ума. Мозъкът разделя, но той не може да вижда всичко изцяло, той действа в определени граници. А умът е цялостен и може да възприема цялото. Мозъкът е включен в ума, но мозъкът не съдържа ума. Колкото и да е пречистена и изтънчена, мисълта не е способна възприеме, разбере и обхване всичко изцяло. Не мозъкът, но умът е способен за цялостно виждане.

            Ние сме развили мозъка до толкова невероятна степен. Всичкото наше образование е култивиране на мозъка, защото има печалба от развиването на техниката, в придобиването на знание. Способността за виждане на цялото, на тоталното съществувание – в такова възприятие няма мотив за печалба; ето защо ние го игнорираме. За нас специализацията е по-важна от разбирането. А има разбиране само там, където има възприятие на цялостността. До каквато и степен да развиете мозъка, да проанализирате причините и следствията на отделни събития, вашата мисъл не ще може да унищожи страданието. Само ако умът възприема следствието, причината и целия процес като цяло и минава отвъд рамките му, тогава страданието се прекратява.

За повечето от нас работата е станала много важна, защото от нея зависи положението ни в обществото и материалното ни благополучие. А когато статуса в обществото, основан на нашата професия стане важен, тогава възниква противоречие и конфликт. Колко много уважаваме учения и поглеждаме с пренебрежение готвача! Как само поглеждаме министъра, генерала, и пренебрегваме войника! Така че има противоречие, когато статуса зависи от професията; има класово неравенство, класова борба. Обществото може да се опитва да премахне класата, но дотогава, докато съществува статус зависещ от професията, ще съществуват и класите. А това е всичко, което искаме. Ние всички искаме статус, който е власт и сила.

Знаете ли, силата (властта – б.пр.) е необикновено нещо. Всеки я преследва: отшелника, генерала, ученият, домакинята, съпругът. Ние всички искаме сила и власт: силата, която парите дават, силата да доминирате, силата на знанието, силата на властта. Тя ни дава място, престиж и това е, което искаме. А силата е зло, била тя властта на дикатора, властта на съпругата над съпруга или съпругът над съпругата. Тя е зло, защото принуждава другите да се съгласят, да се пригодят; и в този процес няма свобода. А ние я искаме много изтънчено или много грубо; и тъкмо затова преследваме и знанието. Знанието е толкова важно за повечето от нас, и ние гледаме на учените с техните интелектуални трикове, защото със знанието върви и силата.

Моля, слушайте не просто мен, а вашите умове, мозъци и сърца. Наблюдавайте там и ще видите колко жадно повечето от нас търсят тази сила. А където има търсене на сила, няма процес на учене. Само невинният ум може да учи; само млад, свеж ум се наслаждава на ученето, а не ум и мозък обременени от знание, от опит. Така че, само умът с религиозна нагласа се учи винаги и няма предел на този процес. Познанието и ученето, не означават натрупване на сведения. Държейки се за знанието и прибавяйки още знание вие преставате да учите. Моля, следвайте това до самия му край.

Когато наблюдавате всички тези неща, осъзнавате необикновено чувство на изолация, самотност, да си откъснат. Повечето от нас са изпитвали в един или друг момент чувство на самотност, затвореност, без взаимоотношения с никого. И бидейки осъзнати за това, има страх; а когато там има страх, в същия момент се появява нуждата, желанието да избягаме от него. Моля, следвайте това сега вътрешно, защото това не е лекция; ние действително сме на пътешествие заедно. И ако може да извървите пътешествието, ще напуснете това място с доста различен ум, и доста различно качество на мозъка.

Това чувство на самотност трябва да се премине и няма как да го направите, ако се страхувате. Тази самотност всъщност е създадена от ума чрез неговите самозащитни отговори и егоцентрирани активности. Ако наблюдавате собствения си мозък и живот ще видите как се изолирате във всичко, което правите и мислите. Цялата суета, която възприемате около понятията „моето име“, „моето положение“, „моите способности“, „моята собственост“, „моята работа“ – всичко това ви изолира. Така че самотността съществува и вие не може да я избегнете. Трябва да преминете през нея толкова действително както преминавате през прага на врата. А за да преминете през нея, трябва да живеете с нея. И за да живеете със самотността, да преминете през нея, да стигнете до нещо много по-велико, много по-дълбоко състояние, което е състояние на самота – да бъдете напълно сами, без знание. Тук аз нямам предвид да живеете без повърхностното механично знание, която е необходима за всекидневния живот; не е необходимо да се изчиства мозъка до такава степен, но това, което имам предвид е, че знанието, което човека е придобил и натрупал, не бива да се използва за собствено психологическо разширяване и сигурност. Под „състояние на самота“ аз разбирам състояние, при което е неуязвимо за влияния. Това не е вече състояние на изолация, защото изолацията е била разбрана заедно с целия механичен процес на мисълта, на опита, предизвикателството и отговора.

Не знам дали сте навлизали във въпроса за предизвикателството и отговора. Мозъкът е винаги отговарящ на всяка форма на предизвикателство, съзнателно или подсъзнателно. Всяко влияние се отпечатва върху мозъка и той отговаря. Лесно може да разберете външните предизвикателства, те са много дребнави; но ако влезете навътре в себе си ще може да видите отвъд вътрешните предизвикателства и отговори. Моля, следвайте това, защото ако отидете още по-навътре, там няма нито предизвикателство, нито отговор – което не означава, че умът е заспал. Напротив, той напълно буден, толкова буден, че няма нужда от никакви предизвикателства, нито има нужда да отговаря. Това състояние, при което умът е без предизвикателство и отговор, защото е разбрал целия процес – това състояние е самота, усамотеност. Религиозният ум разбира всичко това, преминава през това състояние, не с течение на времето, а по пътя на моменталното осъзнаване.

Времето допринася ли за разбирането? Ще имате ли разбиране утре? Или разбирането става в активното настояще, сега! Разбирането не се намира в зависимост от времето. Разбирането е да видиш нещо тотално, мигновено. Но разбирането се предотвратява от всяка форма на оценка. Всяко вербалиризане, осъждане, оправдаване и т.н. предотвратява възприятието. Вие казвате: „Отнема време да се разбере това. Имам нужда от повече дни за него“. А когато ви отнема много дни, проблема пуска още по-дълбоки корени в ума и става още по-трудно да се отървете от тях, каквито и да са те. Така че разбирането е въпрос на непосредствено настояще и не е процес във времето. Когато виждам нещо много ясно, незабавно е там и разбирането. Ако аз видя ясно факта, че съм гневен, ревнив, амбициозен и т.н. без никакво мнение, оценка или осъждане, тогава самият факт започва да действа непосредствено.

Така че вие ще осъзнаете, че състоянието на самота е състояние на пълна будност на ума. Това не е мислене, което протича във времето. И е наистина нещо необикновено, когато навлезе в това състояние. Ето защо религиозният ум не е еволюционния ум, тъй като реалното се намира извън пределите на времето. Това е наистина важно да се разбере, ако сте стигнали до тук в откритията си.

Виждате ли, хронологическото време и психологическото време са две различни неща. Ние говорим за психологическото време, времето за вътрешна нужда от повече дни, повече дни, за да постигнем – което означава идеалът, героят, пропастта между това, което си и това, което трябва да бъдеш. Ти казваш, че да запълниш тази пропаст, да минеш над нея имаш нужда от време; но този тип отношение е вид мързел, защото ти можеш да видиш нещата незабавно, ако им отделиш пълното си внимание.

И така, религиозният ум не е обвързан с прогреса, с времето; това е ум на постоянна активност, но не в смисъла на ставането и осъществяването. Може да навлезете в него сега, понеже може да не ви се отдаде друг път такава възможност. Защото, когато навлезете в него, ще видите, че религиозният ум е ум на разрушението. Но, като такъв, той е творчески ум, защото без разрушение няма творчество. Разрушението не е въпрос на време. Разрушението се случва, когато цялостният ум е отдал вниманието си на „това, което е“. Виждането на фалшивото като фалшиво напълно е разрушението на фалшивото. Не са разрушителни комуниста или капиталиста – това е твърде незряло. Религиозният ум е разрушителния ум и бидейки такъв той е творчески ум. Това, което е създаване е разрушение.

Обаче, няма творчество без обич, без любов. За повечето от нас, любовта е странно нещо. Ние сме разделили любовта на страст, похот, пошла и свещенна, плътска и божествена, семейна любов, любов към страната и т.н. и т.н. разделяме ли, разделяме. А в разделението има противоречие, конфликт и страдание.

Любовта, за повечето от нас е страст, въжделение; но, в процеса на отъждествяването си с друг, се появяват противоречията, конфликтите и началото на страданията. Затова любовта отминава. Нейният дим – ревността, омразата, завистта, ламтежът, възникващи при това – унищожава пламъка. Красотата и страстта са само там, където е любовта. Вие трябва да усещате страстта, но не разбирайте тази дума като термин на сексуалната страст. Има страст, свойствена на интензивността, която позволява моментално да виждаме предметите и явленията ясно и паметно. Без страст няма аскетизъм. Аскетизмът не е просто отричане. Същността на аскетизма се състои не в това да имаме малко вещи, или в самоконтрола – всичко това е твърде нищожно, плитко. Аскетизмът идва заедно с отричането от себе си. При отричането от себе си възниква страстта, а от там и красотата. Но, това не е красотата, която създава човекът, художникът, като с това не искам да кажа, че няма красота в това. Аз говоря за красотата, която е извън пределите на мисълта и чувството. И тя може да се постигне при условие на висока чувствителност както на мозъка, така и на тялото и ума. Чувствителност от този порядък, не може да съществува без пълното отричане от себе си и без това, умът да е отдаден на цялото, постигнато от съзнанието. При такова пълно самоотричане възниква страстта.

Така че, религиозният ум е разрушителния ум. И тъкмо религиозният ум е съзидателния ум, защото е заинтересуван от цялостността на битието. Но това не е съзидателността на артиста, защото той е заинтересуван само от един фрагмент от живота и той се опитва да изрази каквото чувства по отношение на този фрагмент, също както човекът от света се опитва да се изрази в бизнеса – въпреки, че артистът си мисли, че е по-високо от всички. Така че съзиданието се случва само, когато имаме цялостно разбиране на целия живот, а не на една част от него.

Ако мозъкът е стигнал до тези далечини, ако той е разбрал целия процес на съществуването, ако е отстранил всичките богове от човешки произход, своите спасители, своите символи, своят ад и рай, ако той е достигнал състоянието на самота, може да предприеме още едно пътешествие. Обаче, преди всичко е необходимо да се стигне до това ниво и, само тогава, може да се оспорва или утвърждава съществуването на Бог. Само, намирайки се на това ниво на съзнанието, може наистина да се правят открития, тъй като умът окончателно е разрушил всичко, което е било известно по-рано. Само след това може да се навлезе в неизвестното; тогава се оказва, че съществува нещо Съзнателно. Това не е бог на църквите, храмовете и джамиите, това не е богът на нашите страхове и вярвания. Съществува реалност, която може да се достигне само при пълно разбиране на целия процес на съществуването, а не на фрагменти от този процес.

            И тогава, както ще се убедите лично, умът, както и мозъкът, става необикновено мълчалив и тих. Питам се дали сте забелязали вашият собствен мозък в действие, дали мозъкът е бил осъзнат за самия себе си в действие? Ако сте били така осъзнати, без избор, негативно, ще видите, че вечното бърборене, говоренето на себе си или за нещо друго, натрупва на знание, което се складира някъде. Той работи през цялото време съзнателно на горните нива и също така в дълбочина в сънищата, намеците, зараждането на идеите и т.н. Той постоянно се движи, променя, действа; но никога не е неподвижен. А е необходимо за ума, за мозъка, да бъде напълно, абсолютно тих и неподвижен, без противоречия, без конфликт. В противен случай проектирането на илюзии е неизбежно. Но когато умът и мозъкът са напълно тихи, без движение – всяка форма на въображение, влияние и илюзия се помитат надалеч – тогава, в тази неподвижност, цялостността ще продължи в пътуването, за да възприеме това, което е отвъд времето, това, което няма име, Вечното, Безсмъртното.

            Въпрос: Не се ли състои проблемът в това, да се отхвърли несъществуващото, с цел да добием това, което действително съществува?

            Отговор: Да се търси потвърждение на каквото и да е, е твърде наивно. Това, за което говорим, не иска потвърждение. Да се търси потвърждение, където и да е, няма смисъл. Или е така, което е добре; или не е така, което пак е добре. Но не може да търсите потвърждение от някой друг, трябва сами да откриете това, което е в действителност.

            Въпрос: Едно и също ли е съзнанието, при което няма разделение и реакции и състоянието на ума в медитацията?

            Отговор: Аз обясних внимателно, че няма медитация, ако няма самопознание. Създаване на здрава основа, каквато е медитацията, се състои в пълното освобождение от амбицията, завистта, ламтежа и преклонението пред успеха. Когато има такава основа, ще можете да отидете много по-далеч и много по-дълбоко, където няма дразнения и реакции. Но това дълго пътешествие протича не във времето, не в изброени години или дни, а в безжалостно самонаблюдение.

            Въпрос: Съществува ли форма на страх, която не е резултат от мисълта?

            Отговор: Казахме, че има още инстинктивен страх, физически страх. Ако видите змия или близо да вас минава автобус, отстъпвате. Това е самозащита – естествена, здрава, разумна. Но всякаква форма на психологическа защита води до ментална болест.

            Въпрос: Не възниква ли в смъртта това ново съществуване?

            Отговор: В смъртта, както вече узнахте, няма възкръсване, няма битие, това е съвсем друго състояние.

            Въпрос: Защо ние винаги се намираме в това изумително състояние?

            Отговор: Работата е там, че не се намираме в това състояние. Това, което сте, е резултат от вашата обусловеност. Да разберете докрай какво сте вие, значи да построите здрави основи, необходими за следващите открития.

Опасявам се, че не сте изслушали всичко, което казах. Това е нашият последен разговор и, би било много жалко, ако изберете отделни части, които ви подхождат и се опитате да отнесете този прах в дома си. Всичко, което беше казано, от първият разговор, до последният, образува едно цяло. Не може да има предпочитания, подбор. Трябва да приемете или всичко заедно, или нищо. Но ако сте положили правилната основа, ще можете да достигнете много. Но, какво вече казах, достиженията ще бъдат не във времето, а в смисъл, осъзнаване на неизмеримостта, която не може да се изрази с думи, не може да се отрази с думи, бои или мрамор. Без това разкритие нашият живот е празен, повърхностен, лишен от всякакъв смисъл.

Париж, 24.IX.1961 г.