Санскрит – древен и вечен

Санскрит – древен и съвършен

 

sanskrit

За речта и езика. Санскрит и Деванагари – език и писменост за боговете

„…Магически и сладък и гъвкав, силен и чисто формиран, пълен и вибриращ, и фин…”

Шри Ауробиндо

„…самскрит език толкова учебен и толкова метафизически, със своята вероизповедна мисъл толкова дълбока и толкова висока, със своята си философическа мисъл толкова дълбокомислена и толкова отважна, със своето въображение толкова творческо и толкова великанско, и своята природа толкова удивителна и толкова изобилна…”                

Георги С. Раковски

малко история

Санскрит принадлежи към групата на т.н. арийско семейство езици, които водят своето начало някъде от централна Азия. Една от първите теории посочва областите Бактрия (езерото Балкх) и Согдияна, които се спрягат напоследък, като прародината на българите. Санкрит и латинските езици имат общ прародител, които е изчезнал и чието име е неизвестено, затова хипотетично е наречен „ПИЕ” / абревиатура на „PIE” – Proto-Indo-European/[1] и е бил само говорим. Често се спекулира, че „санскрит е майката на всички езици”, нещо което не e съвсем точно. Сър Мониер-Уилямс в своя безусловно най-добър речник по санскрит казва, че санскрит е по-голямата сестра на гръцкия език от семейството на индо-европейските езици. Това подразбира езици от едно поколение с общ родител. Сър Уилям Джоунс, един от първите изследователи, в реч пред Азиатското общество казва (1786 год.): „Санскрит, въпреки своята античност има прекрасна структура; по-перфектна от тази на гръцкия, по-богата от тази на латинския и по-изящно изтънчен и от двата като при това запазва връзката си и с двата както в корените на глаголите така и във граматичните форми; толкова силен наистина, че няма филолог изучаващ и трите езика без да приема, че те имат общ източник, които вероятно вече не съществува.”

 От Бактрия и Согдияна в Централна Азия водят началото си няколко езикови линии – две азиатски и шест европейски. Азиатските са „индийската”, даваща началото на санскрит, пали и съвременните хинду, марати, канада и т.н. и „иранската”, от която произлизат зенд, староперскийски, пахлави, армейски и др. Европейските езикови линии са келтски, елински, италиански, тевтонски, славянски и литовски. Поради общия си езиков корен всички тези езици са известни в лингвистиката като „индо-европейски”.

Прародителят на санскрит вероятно започва да навлиза на териториите на днешна Индия заедно с нашествието на арийските племена, което започва някъде към 2000 г .пр. Хр.  и продължава поне още 500 години след това, за да се оформи вече със сигурност около 1200 г. пр. Хр. в първата и най-стара от четирите Веди – Ригведа. Говорейки за езика обаче трябва да се има предвид, че той е различен от писмеността, от азбуката. Характерна особеност за древните индуси е тяхното небрежно отношение към записването на знанието, защото на книжното знание не се е гледало като на есенциално за развитието на личността и богопознанието, основна „тема” в културата на древна Индия. Но тъй като знанието все пак е трябвало да се предава от поколение на поколение, се стига до специфичната форма на индийските „писания” – речта е римувана, за да е лесна за запаметяване и максимално сбита и концентрирана в т.н. сутри и мантри. Ведите, философските трактати и всичко останало се е запаметявало от брамините (свещеническата каста) и се е предавало в устна форма. Легендата твърди, че Веда-Вяса (което буквално означава „компилатор на Ведите”), за да запази знанието в духа на устната традиция, е разпределил четирите Веди на различни брамински съсловия, които е трябвало запаметяват и предават от поколение на поколение знанието. Дори и в днешно време може да се чуе някой индиец от аристократичен род да заявява гордо, че неговият род е „пазител” на еди-коя си Веда.

Най-старият надпис на санскрит е открит върху камък в Джуна-гарх в Катхявар от II в. сл. Хр. и е наречен Рудра-даман. Но това е далечен прототип на деванагари[2]. Малко по-късен надпис от 400 г. сл. Хр. показва сериозно развитие на буквите, за да се стигне до надпис от 750 г. сл. Хр., наречен Данти-Дурга, където нагари /азбуката/ е почти завършена. Но пълното му усъвършенстване завършва едва към XI в. сл. Хр., когато достига формата, известна днес като деванагари. Така става ясно, че въпроса за древността на санкрит, езика и деванагари, азбуката са две различни неща.

създаване и усъвършенстване на санскрит и деванагари

Индусите, освен гърците, са може би единственият народ, посветил специални усилия за научното изследване и развитие на езика и азбуката.Pat-I-2

Санскрит[3] придобива една завършена форма през IV в. пр. Хр., когато граматика Панини формулира правилата и създава една наистина перфектна езикова среда за комуникиране не само на ежедневното и тривиалното, но и на духовното и божественото. Европейските езици, санкрит, хинди и др. принадлежащи към т.н. индо-европейско семейство, се отличават от семитските и арабските на първо място по образуването на корените на думите.  В основата на санскрит са около 2000 корена, наречени „дхату”[4], около които се прибавят и изваждат представки и надставки за образуването на думата. Интересен е самият въпрос, откъде идват дхату, корените на думите.  Някои считат, че те са останки от древен език, отдавна изчезнал и забравен сега. И все пак при анализ става ясно, че самите корени на думите са извлечени от материални или звукови „първични същности”, “глосите на битието”, т.е. нещата които ни заобикалят – камъни, растения и пр. от видимия свят от една страна, но също и от т. нар. обекти от „невидимия” свят – чувства, мисли, идеи и пр. Около тези корени чрез процесите на синтез и анализ, т.е. прибавяне, комбиниране и изваждане, се изграждат думите в санскрит. Това е характерно за всички езици от арийското семейство, за разлика от езиците от семитското семейство, в което влизат асирийски, еврейски, арамейски, арабски, химариски и етиопски. Всъщност, процеса на образуване (или по-скоро на „извличане”) на корените в санскрит има окултно-мистичен характер, както ще стане ясно по-нататък в този материал.

Що се касае до създаването на деванагари азбуката учените са на различни мнения. Като цяло се налага мнението, че древногръцкият и деванагари са произлезли от финикийската азбука, която е най-старата, ако не се има предвид записването със знаци и символи, което древните египтяни са практикували. От центъра на финикийската култура азбуката е мигрирала на изток към Месопотамия и Индия и на запад към Гърция и Италия. Това се е случило някъде към 800 г. пр. Хр. При това и гърците, и индусите обръщат посоката на писане, която до този момент е била от дясно на ляво както при иврит[5]. Най-старата форма на писменост, намерена в Индия, използва т.н. брахми азбука, чието име идва от легенда, разказваща как Брахма, Създателят, дава азбуката на хората. От брахми азбуката произлиза деванагари, санскритската азбука.

Трудно е да се докаже кой от кого е заимствал в миналото – Изтока от Запада или обратно, тъй като например десетичната система на цифрите, която използваме и днес е дошла от Индия чрез арабските народи. По-скоро като че ли става дума за обмен на знаци, букви и прийоми в създаването на азбуките при опита на древните да отразят конкретните фонетични особености на местните езици. И точно тук се вижда разликата в подхода на различните народи при създаването на съответните азбуки. Гърците и римляните се задоволяват с 22-та знака от финикийската азбука, докато в Индия знаците се удвояват и достигат до 48-51!

Западните народи престават да гледат на езика и азбуката като на божествени, докато на Изток благоговението се запазва и с развитието на философията и мистицизма се явява необходимостта от повече звуци, а от там и повече знаци за тяхното изразяване. Няма да е твърде смело да се каже, че на Запад настъпва в известен смисъл профанизиране на езика, свързано с материалистичния курс, който поема западната цивилизация[6], докато на Изток езикът се развива и на него се гледа не само като на средство за комуникация между хората, а също и като начин да се записват и предават посланията от висшите светове, невидими за физическото, но видими за духовното око[7]. Духовните реалности до които мъдреците от Изтока се домогват изискват по-сложна и подробна езикова форма, която максимално се опитва да „хване” опитностите от фините светове, които мистика-учен е имал навремето. Това е една гледна точка за произхода на санскрит и деванагари. Друга гледна точка, която не подлежи на изследване чрез методите на академичната наука, е тази на Теософията в лицето на Елена Блаватска, според която деванагари идва от Сензар, езика на късните атланти и по настоящем се ползва от тесен кръг Махатми в Хималаите. Сензар е наречен „божественият родител”, езика на Слънцето. Браминът, ползващ санскрит и деванагари, в миналото е бил под заплахата от тежко наказание, ако позволи свещеният език да излезе извън територията на храма и стигне до ушите на „недостойните”. Низшите касти не са имали достъп до това знание. Защото освен всичко друго езикът е и сила и могъщество.

При санскрит има съвършено съчетание на звук и смисъл, което ще рече хармония между  форма и съдържание. С други думи казано звука отразява естеството на „нещото”, което изразява, било то материална или идеална категория.


„Санскрит е способен да изрази всякакви типове чувства, идеи и мисли по така съвършен начин, както никой друг език не може да изрази. Благодарение на своя обширен творчески потенциал той в същото време е способен да изрази прецизно и подробно, както абстрактни мисли, така и фундаментални и възвишени идеи.”

Шри Ауробиндо

Санскрит е едновременно поетичен и техничен. Обикновено ако един език е поетичен, страда способността му да изразява научни категории и обратното, има перфектни технични езици, но те звучат сухо и грубовато[8]. При санскрит имаме съчетание и на двете – поезия и прецизност. Днес дори има компютърни специалисти, които твърдят, че това е идеалният език за описание на софтуер. А поетите го намират несравним при изразяване деликатните фини нюанси на душата. Как е възможно това? Причината се крие в многото падежи и глаголни времена – 8 падежа и 8 основни глаголни времена, при което и подлог и прилагателно и глагол се съгласуват и спрягат по такъв начин, че осигуряват 100% гъвкавост, флуидност на езика. Това буквално означава, че частите на изречението /думите и сричките/ могат да бъдат размествани по желание, без да се изменя смисъла на изречението. Нека спрем за момент на това място и да разберем невероятните възможности, криещи се в един такъв език. В нашите езици мястото на думата в изречението играе значителна роля при определяне на смисъла на изречението, което довежда до известна ригидност на речта. Налага се и въвеждането на препинателни знаци, които в санскрит липсват просто защото не са нужни, няма дори главни букви. Нито в българския, нито в английския е възможно произволно разбъркване на думите без това да се отрази на смисъла, като дори смисъла понякога може да се обърне на 180 градуса[9]. В санскрит всяка една дума може да заеме произволно място в изречението без да се наруши смисъла! Това буквално развързва ръцете на поетите. Затова индийският епос е сред най-добрите образци в световната поезия. В същото време той е направен така, че да отразява адекватно движението на философската и абстрактна мисъл, неизменно пропита от мистицизъм, нещо което е така характерно за древната култура на Индия. В езика на всеки народ се отразяват духовните върхове, които въплътените възвишени души, ръководители на народите са издигнали през вековете, така както езерото отразява снежните недостижими върхове на планината. По същият начин се наблюдават и паденията и моралния упадък на една култура, когато се направи дисекция на нейната реч и език. В днешно време човек дори чувства понякога неудобство да произнесе думи като Бог и  любов, поради пълната девалвация на ценностната ни система и тоталното изпразване от смисъл на една форма /думата е форма/, която е била мислена да бъде съсъд на нещо свещено.

По богатството на даден език може да се направи доста точен анализ на културата и духовността на хората, които го говорят. Така едни езици са добри за описания в изкуствата, като правило по-мелодични, а други за науки, по-правило по-суховати, а трети са направо примитивни. Всеки с познания на поне два езика може да наблюдава тези факти. Древните риши „създават” думи изразяващи точни духовни категории, по които се съди за това, което е занимавало техните умове и преживяванията, които те са имали и които думички и в днешно време се налага да се „заемат” от санскрит по простата причина, че философската мисъл на останалите народи не е достигнала тези висоти в опознаването на духовно-божествената природа на човека и света или поне не с такава точност и прецизност. Думи като „карма”, „дхарма”, „прана”, „чакра”, „акаша”, „татва”, „майа”, „саттва”, „буддхи”, „кама”, „нирвана” и т.н. отдавна са необходима част от терминологията на всеки чужд език, когато се използва за комуникиране на духовни категории. Няма друг език, където да има толкова терминология касаеща различните състояния на съзнанието, които намираме във Веданта и Йога философията.

тясната връзка на азбуката със структурата на устната кухина

Структурата на санскрит строго следва логиката на структурата на устната кухина. Как? За да стане това ясно ще разгледаме как се образуват звуците (по-специално съгласните)  в устната кухина. По принцип, за да има звук, трябва да имаме поне две повърхности /предмета/, които в съприкосновение, било то удар или триене, да произведат вибрация, която се разпространява в околната среда като звукова вълна. Що се касае за говорния апарат на човека за тази цел се използват езика, гърлото, небцето, зъбите или устните, при контакта на които се произвеждат звуци. По тази логика съгласните в санскрит се разделят на пет „семейства”:

 

1

 2

Съгласните са разделени на 5 групи, т.е. по 5 съгласни в група. Например от първото семейство на гърлените съгласни първата е „ка” и се образува от контакта на задната част на езика с гърлото. Следват кха, га, гха и на, което „н” е гърлено. Така първото семейство съгласни е сформирано и се нарича ка-семейство. Това, което свързва тези пет съгласни е точката, в която езика контактува с „гърлото” /вж. схемата/. По същата логика, следвайки конструкцията на устната кухина се образуват останалите 4 семейства.

3Второто семейство, на „небцевите” съгласни се образува там, където езика контактува със задното небце – ча, чха, джа, джха, на, което „н” е носово. Следва ретрофлексното семейство, което няма аналог в нашия език, чиито звуци се образуват чрез контакта на върха на езика и горното небце /буквите в таблицата са отбелязани с точка отдолу/. Последното семейство е „па” семейството – па, пха, ба, бха, ма, за чието изговаряне се използват устните. Всеки може да направи експеримент и да установи, че за произнасянето на членовете на „па” семейството съгласни се ангажират само устните. Така началото на азбуката започва със „гърлените” звукове от „ка” групата и при всяко следващо семейство се „ангажира” следващата точка на „триене” по посока на устните.

Подобна строга логика съществува и при образуването на гласните, които са в три групи условно казано – „а”, „и” и „у” група. Започва се с отвореното „а”, което е отворен дълбок гърлен звук. За произнасянето на „и” гърлото леко се свива и устата се затваря, а при „у” остава само малък отвор от устните, който определя звука „у”. Така имаме три основни положения на устата, между които се получават и останалите гласни, т.е. звуците от останалите гласни като „е”, „о” и т.н. са производни на трите основни – „а”, „и” и „у”. 

Няма място и смисъл в тази статия да се разглежда образуването на всички звуци в санскрит. Целта е само да се покаже логиката на звукообразуване, която следва логиката на структурата на говорния апарат на човека, т.е. имаме впечатляващо съчетание на структура и функция.

Всичко до тук касае само „физическата” страна на въпроса. Да погледнем и малко по-дълбоко – връзката на буквите и съответните им звуци на по-фините нива.

 

езотеричната страна

4Човек е съвкупност от няколко „тела” или „обвивки”, най-„външното”, най-грубото, от които е физическото тяло. Следват етерното, астралното, менталното и причинното тяло. Връзката на физическото тяло с останалите по-фини тела се осъществява от етерното тяло, наречено още пранично. Това е нивото на потоците енергия, движещи се по меридианите (надите) и образуващи вихри, наречени чакри.

Чакрите са “сплетения” от енергия, центрове където се “влива” и “изтича” енергия. Познатите шест чакри се различават по броя на лъчите, потоците енергия, които излъчват. Първата чакра е с 4 лъча, втората с 6, третата с 10, четвъртата /сърдечната/ с 12, петата с 16, а за шестата се казва, че има само 2 лъча[10].

На Изток е прието за чакрите да се говори като за лотоси със съответния брой венчелистчета. Това е основата на структурата на енергийния двойник на човека. Чакрите се различават по своята вибрационна честота общо казано, което за ясновидците се явява като различни цветове и/или звуци. Така както всяка чакра има свой основен цвят, така има и свой основен тон. Различните „лъчи” /потоци, нади/ от своя страна показват съответни нюанси в цветовете и съответни нюанси в звуците.

Оказва се, че звуците в санскритската азбука отговарят точно на броя на лъчите на чакрите. Всяка буква има съответен звук и съответен лъч и цялата азбука е отражение на тази по-фина структура на човешкия етерен двойник или звуците на санскрит са свързани не само с анатомията на физическото тяло, но с анатомията на етерното тяло /пранамаякоша/.  При това буквите заемат своето място по ред, който следва подредбата на „семейните” групи, споменати по-горе. Като е забележително например, че съгласните /които се образуват от „триене” на повърхности/ се нареждат от 1-ва до 4-та чакри, които отговарят на елементите земя, вода, огън и въздух, респективно първа, втора, трета и четвърта чакри, а гласните „изграждат” петата чакра, която съответства на елемента пространство (акаша), който е отвъд земното условно казано. Както за да се проявят елементите се нуждаят от пространство, така и за да се проявят съгласните има нужда от гласни.

Лъчите на всички чакри взети заедно са 50 на брой. Такъв е и броят на този езотеричен вариант на санскрит. Има звуци като ­ “лри” и “лрий” например, които се използват по-рядко, но все пак съществуват в по-старите текстове.

Буквата е символ на звука. Звукът е вибрация. Думата е съставена от комбинация от звуци. Речта е поток от думи. Когато човек говори, използва своя гласов апарат и така цялото тяло вибрира – на физическо ниво. Ако използва пълния набор от звукове, както е на схемата, ще вибрира цялото му тяло. И не само. От представената схема става ясно, че говорейки, или просто произнасяйки звуци, човек „въздейства” не само физическото си тяло, но и етерния двойник, който от своя страна въздейства на астралния и т.н. – всички тела споменати по-горе.

Звукът е вибрация, чувството е вибрация, мисълта е вибрация. В речта всички те са ангажирани и неизбежно съчетани. А от правилното съчетание на тези елементи – реч, чувство и мисъл зависи хармонията по принцип, към която всеки се стреми. От всичко казано дотук може да се направи извода, че ако речта е чиста и пълноценна, то всички лъчи на всички чакри ще вибрират и ще се стимулират към действие по един правилен и хармоничен начин. В това е смисълът на точното произношение и правилното разчленяване на звуците.

Казва се на ученика по санскрит: „Произношението трябва да бъде със “сладост, чистота и търпение”. Човек със слабо развит ум не може да постигне правилна артикулация и произношение. Това е както въпрос на овладяване и контрол върху фината моторика на мускулите на езика като орган, така също и на развитието на естетичното чувство и усета за хармония на индивида. Развитието на съзнанието е пряко свързано с увеличаване на способността на хората да възпроизвеждат повече звуци с гласовия си апарат и тези звуци да бъдат по-мелодични и чисти. Когато речта изпълва тези показатели, тогава тя има сила – да „пренарежда” телата на човека в хармонично единство, а също и да „пренарежда” света наоколо чрез силата на мантрите и формулите. Затова мъдреците от ведическата епоха са отдавали толкова голямо значение на езика и ритуала. Така са въздействали върху природните сили и същества според волята си.

В своята книга „Път към познание на висшите светове” Рудоф Щайнер обяснява как всеки лъч на дадена чакра е свързан с развитието на определено качество, добродетел. Например развитието на едно „листче” на сърдечния лотос е свързано с развитието на смирението, друго – с контрола върху говора и т.н. На същото място Щайнер твърди, че всяка чакра е вече развита наполовина в предишните съществувания, но е в латентен вид и латентната половина започва да „работи” с развитието на останалата половина от лъчите. Един вид ние получаваме в наследство половината от лъчите на всяка чакра развити от предишни инкарнации и няма смисъл да се работи върху тях сега, а върху останалите лъчи, с развитието на които автоматично се събужда и латентната част, което е свързано в последствие и с появата на психичните сили, сидхите. Тази „двоична” природа на чакрите се вижда в схемата. Прави впечатление, че звуците /буквите/ вървят по двойки във всяка една чакра – например съгласните „ка” и „кха”, „га” и „гха”, „да” и „дха”, „ча” и „чха”, „джа” и „джха” са в четвърта чакра; в пета чакра намираме гласните – „а” и „аа”, „и” и „ии”, „у” и „уу” и т.н.6

 Почти удвоеният брой на звуци /от там и на буквите/ в санскрит става благодарение на използването на „х” към почти всяка съгласна и удвояването на времето за изговаряне на почти всяка гласна /например „аа” /?/ е различна буква от „а” /?/. В нашите езици съгласните с „х”, т.нар. придиханно „х” и дългите гласни са се загубили[11].  Дали тази подредба може да се свърже точно със знанието, което дава Р. Щайнер е въпрос, но това, което е сигурно в текстовете описващи етерното тяло е двойнствената природа на чакрите – женският и мъжкият принцип, „ин” и „ян”, луна-слънце, която е намерила израз и в езика санскрит.

 

и  още за звуците в санскрит и по принцип…

Зад всяка от гласните и съгласните има определени сили, които намират своето проявление по начин, по който отразяват самата природата на нещата, есенцията на това, което се вербализира. Твърди се, че звуците в санскрит не са просто плод на човешката логика, а са звуци и символи „чути” и „видяни” от хора, зрящи във фините светове[12]. Санскрит е език, чиято структура и принципи отразява самата структура и принципи на битието. Систематично и логично.

На вниманието на читателите се представя езотеричния смисъл на звуците в санскрит, така както индийският мистик и философ Шри Ауробиндо ги разкрива за нас. Тези взаимовръзки между звук и смисъл лежат в основата и на коренообразуването на думите, на споменатите по-горе корени „дхату”. Вероятно става дума за универсални закони, които биха били от полза за всеки, които има интерес да работи със словото и речта.

7

                                                                                     

„Пластове мистерии обгръщат Санскрит и неговата азбука Деванагари. Той е бил един от инструментите, които Бог и Посветените са използвали, за да предадат Истината на хората в ранните дни на Петата Раса през Сатия Юга, „Епохата на Истината”.

Джудит Тайберг

заключение

Санскрит е една хармонична амалгама между звук и форма, в който каквото се пише това се изговаря (голямо предимство!), което дори и в българският език не е така.

В нашият език действително каквото се пише, това се произнася, но съчетанието на звуците често е такова, че се получава т.нар. затъмняване на звуци. Например дори думата „Бог” се произнася с „к”! Ако думата „Бог” би съществувала в санскрит, то би се произнасяла винаги „Бога”, с прибавяне на „а”, което осигурява правилното произношение на „г”-то накрая. Подобна девалвация се забелязва като се сравнява хинди със санскрит – при един и също думи, “а”-то в хинди изчезва мистериозно. Например “йога” на санскрит става “йог” на хинди, “асана” става “асан” и т.н. Зад всяка буква стои един звук, зад всеки звук – един цвят, една вибрация. И сега би трябвало да е по-ясно какво губи всеки един език с по-малко от 50 букви в азбуката си! С всяка буква се губи по малко божественост образно казано. Правилното произношение на „кхан” в старобългарския например, е било с „кх” /предположение, към което ни навежда съществуването на име като “Кхан” в днешно време в Индия и Пакистан/, после става на „хан” или „кан”. Нещо „дребно” е загубено. Така също в нашия език до скоро е имало „носовки” – „он” и „ен”, при чието произнасяне вибрират по-висшите центрове в мозъка и на грубо и на по-фино ниво, имащи ефекта на произнасяне на мантрата „аумен”, върховният звук, избран да служи като символ на Върховната реалност, която няма име и форма. В този смисъл, ако азбуката, респ. речта, е пълноценна, дори самото произнасяне на думите, се превръща във вид духовна практика. 

За последователите на Учителят Беинса Дуно /Петър Дънов/, пеещи песните на Ватан, всички тези неща би трябвало да будят интерес. Учителят е казвал, че ватанските песни са вратата, която оставя зад себе си за този, който иска да го намери. А в песните на Ватан има много думи, които се намират в санскрит и иврит. Изучаването на тези езици би могло да е от полза. Ако не друго, поне едно нещо е ясно – за посветените в древността речта е била нещо повече от ежедневна комуникация. Изпълнението и вглъбяването в песните на Ватан би могло да се превърне в ключ за отваряне на вратата към фините светове. При пеенето трябва да има не само правилно произношение, но чувство и мисъл. Тогава пеенето става окултно, т.е. духовно.


„…за да говориш добре един език, в ума ти трябва да има светлина. За да говориш един език добре, трябва да имаш още топлина и сила. Силата седи в ясното произношение. Като изказваш една дума, трептенията трябва да бъдат музикални – във всяка дума, която изговаряш, трябва да има и красота. Красотата е на ума, мекотата е на сърцето, а пък силата е на волята.”

Учителя П. Дънов

В една своя лекция Учителят казва, че истинско окултно пеене може да намерим само в арабския, еврейския и индуски език. Българският език е също добър за окултно пеене, а което му липсва може да се компенсира с пеене на ватански или мантри на санскрит. Езици като английски и френски имат донякъде повърхностно произношение, липсват доста звуци, което неизбежно се отразява по определен начин на хората, които ги говорят. Звукообразуването се изнася в горната част на говорния апарат /особено ясно това се вижда при американския английски/, което стеснява диапазона на звуковите вибрации, които цялото тяло изпитва при говорене. Получава се един вид повърхностно произвеждане на звуци, при което липсва дълбочина. А езикът е дейност, вид “правене” /крия/ и то сериозно. Повърхностното „правене” на речта говори за повърхностно /по-точно казано фрагментарно/ отношение в живота. Всъщност обратното е валидно в по-голяма степен – повърхностната житейска философия води до повърхностно звукообразуване и реч.

Говоренето е духовна практика. Правилното говорене е правилна духовна практика.

В заключение ще кажем, че правилното говорене включва не само правилна артикулация и интонация, но също и принципа на истинност – каквото се казва да отговаря на чувството и мисълта. Перфектното произношение няма да задейства фините слоеве, ако чувството и мисълта липсват или са в дисхармония, или, което е по-лошото, „едно говори, друго мисли, трето върши”. За да има словото сила и трите компонента – действие /акта на говорене/, чувство и мисъл трябва да присъстват в хармонично триединство.


[1] Има още няколко теории за територията и времето, през което се е говорил Прото-индо-европейският език споменаващи области като днешна Армения; южните руски степи – на север от Черно и Каспийско море; Антатолия /днешна Турция/, а времето се простира до 6-7 в. пр. Хр.
[2] Дева-нагари се нарича азбуката на санскрит, което буквално означава „града (наагара), мястото, където живеят боговете (дева)”, т.е. писмеността, която се използва в града на боговете. Буквите са наречени „акшара мала” – „нетленна броеница”, защото се счита, че са извлечени от самото Битие. Докато има Битие, ще има и санскрит, т.е. санскрит е вечен. Оттам и думата в санскрит за „буква” – акшара –  означава „незаличим”, „вечен”.
[3] Самата дума „самскрита” буквално означава „да съединя заедно”, а в по-широк смисъл означава „перфектен, правилен, идеално направен”.
[4] Някои учени ги редуцират до 150 основни корена.
[5] Факт, който е коментиран от Учителя като важна еволюционна стъпка в развитието на човешкото съзнание.
[6] което не трябва да се разбира толкова в смисъл на падение, колкото в смисъл на развитие, предопределено и закономерно касаещо инволюцията и еволюцията на човека. Така например с развитието на обективните науки, се постига голяма прецизност при описанието на външния, заобикалящия ни свят, при което описание незаменими се оказват латинският и гръцкият език. Съвременната биология, описваща биологичния свят не би могла да се справи без двойните имена на латински /например Homo sapiens, Lactobacillus bulgaricus и т.н./ . Подобно стои въпроса и с останалите науки като геология, астрономия, анатомия, медицина, психология и пр. Всяка наука има определен набор от думи, понятиен апарат, без който не би могла да се изрази и дефинира. Понятийният апарат на висшата математика колкото и съвършен, не би свършил никаква работа на един анатомист например. Затова и езиците на съвременна цивилизация, за която често се използва израза Западна култура, е ориентирана предимно към опознаване, манипулиране и използване на света извън човека, са на базата на латинския и гръцкия език.
[7] тук се има предвид по-скоро, че в определени елитни кръгове на обществото се  вижда тази   тенденция. Иначе тенденцията за опростяване и профаниране на езика е общ феномен за всяка една култура. Езика за широките народни маси на индуския полуостров в миналото носи името „пракрит”, един опростен вариант на санскрит, от който възникват множеството диалекти познати и днес.
[8] обикновено ако е развита системата на глаголните времена страдат падежите и обратно.
[9] да си припомним любимият пример на учителите по български език в трето отделение за издадената заповед за смъртно наказание:„Да се обеси, не да се пощади”, което с преместването на запетаята „спасява” човешкия живот „Да се обеси не, да се пощади”. Или: „Не мога”, със запетая става „Не, мога”…
[10] седмата чакра, хилядолистникът, се казва, че съдържа в себе си всички останали чакри. Там цялата азбука от 50 букви се наслагва 20 пъти, т.е. 20×50=1000. Символично отговаря на тона „си”, звук не се дава тъй като се счита че е отвъд всичко земно.
[11] придиханното “х” е характерно за повечето древни свещени езици.
[12] Подобен е начинът, /по „божие вдъхновение”/, по който е дадена и Глаголицата на светите братя Кирил и Методий, азбука, която божествена по своя характер, потъва в забвение по силата на обстоятелствата.

 Ж. С. 2008

 
Литература:
Sampadananda Mishra – “Sri Aurobindo and Sanskrit”
Oscar Marcel Hinze – “Tantra Vidya”
Thomas Egenes – “Introdution in Sanskrit”
Judith Tyberg – “Sanskrit Keys to the Wisdom Religion”
Paramahamsa Hariharananda – “Kriya Yoga”
Рудолф Щайнер – „Път към познанието на висшите светове”
Н. Иванова и П. Радева – „А” до „Я” имената на българите
Ст. Стоянов, М. Янакиев – „Старобългарски език”