статия на Мари-Жинет Ро относно биологичното програмиране

О С Ъ З Н А Т О   И З Ц Е Л Е Н И Е

Това, което не се изразява, се отпечатва

Мари-Жинет Ро

Да се осъзнае въздействието на мисълта, емоциите и програмирането на мозъка върху биологичното функциониране на човешкото същество, е от съществено значение, за дa се разбере смисъла на събитията в живота ни и на действащите сили, които ги пораждат. Често болестта е мост между минало и настояще. Един преживян минал конфликт се влачи като стар призрак в нашите спомени и се проявява в настоящето. Смяната на гледната точка относно заболяването предразполага да разберем това, което болестта „е казала”1 и това е първата стъпка към оздравяването. (1. На френски език болест e „maladie”, „mal-a-dit” – “болката-е-казала”.) Именно чрез осъзнаването можем да се освободим и да преобразуваме нашите сегашни ограничения и драмите от миналото, премахвайки тяхното влияние върху настоящето и позволявайки реализирането на целия си потенциал.

Болестта е показател за съзнанието.

Това преосмисляне как да възприемаме болестта или дисфункцията се основава на наличието на неизбежни биологични закони, които могат да се докажат 100%. Болестта е израз на дисбаланс, причинен от емоционален конфликт. Без този конфликт, няма да има болест. Тя започва с „шок”, предизвикан от някаква драма, фраза, жест, картина и това е една почувствана емоция, която в зависимост от  същността и интензивността си, ще се изрази на биологично ниво. Болестта има точно определено значение и се появява като перфектен отговор, пожелан от мозъка.

Драматичен и интензивен, шокът е унищожителен като стрела, която ме пронизва мигновено. Не съм очаквал това и моите обичайни защитни средства се оказват изпреварени. Зяпвам с уста и не мога да осъзная истински силата и мащаба на това, което чувствам. Всички около мен знаят какво се е случило, но никой не подозира това, което наистина съм почувствал. Ако изправен пред конфликтната ситуация, не успея да намеря задоволителни решения, тогава и само тогава мозъкът ми ще се активира, за да задвижи подходящата биологична програма. Тежестта на заболяването ще се обуслови от интензивността на емоционалния шок, а мястото, където ще се развие, ще зависи от естеството на изпитаното чувство.

Събитието ми е познато, предъвквам го отново и отново, но как съм го възприел?

Страх от смъртта, ниска самооценка, вина, безпомощност, омърсение и др. Всеки вид заболяване ни информира за чувството, от което трябва да се освободим, за да оздравеем.

Ако се чувствам „разделен с”, се касае за кожата, защото кожата ни поставя в контакт със света.

За храносмилателния тракт: неспособност да се смели хапката, т.е. разногласие, което не може да се преглътне.

Злопаметност: жлъчен мехур.

Това е разрушително: кости.

Отвращение: дебело черво.

Загуба: яйчници и т.н.

Това, което не се изразява, се запечатва.

Една млада съпруга живее в конфликтна ситуация спрямо семейството на своя съпруг, което я отхвърля и това е неразбираемо и ужасно за нея. Когато тя говори за това на своя съпруг, вместо да я подкрепи, той я хока и обвинява за това положение. Години по-късно тази жена все още носи раната на тази стара история, която разказва наляво и надясно. Тя знае кое е събитието, предъвква го отново и отново, но не оздравява.

Да говориш за събитието – да го повтаряш непрекъснато не води до оздравяване.

Защото това, което има значение, не е преживяната извън нас ситуация. Болестта е свързана изключително с преживяването, с това, което представлява това преживяване за човека на съзнателно или несъзнателно ниво. Именно усещането, програмира болестта и точно това усещане трябва да излезе на повърхността, за да оздравеем. 99% е това, което знаем за нашата история, а 1% е несъзнателната част, която ни убягва, и която програмира болестта. В гореспоменатия случай, това е пълното осъзнаване, че тя е преживяла драмата си в атмосфера на безпомощност, подчинение и нападки, и, че ТОВА е била нейната болест и тя е можела да се оттърси от това усещане и да оздравее.

Човек, страдащ от миопатия разказва как винаги е правил всичко за тези, които са около него, без никога да получава признанието, което е очаквал. Напротив, никога не е било достатъчно и хората са изисквали все повече и повече от него. Ето какво е бил неговия живот: Напразно е правил какво ли не, но никога не било достатъчно и той никога не получава любовта, която е очаквал. Разказва историята си, изразява своята болка, своя гняв и си дава сметка за ниската си самооценка, но оздравява, едва, когато достига до чувството си на безпомощност, което е възприемал като: „Безполезно е да се боря, безмислено е правя каквото и да е.”

Познаването на историята не е достатъчно. Трябва да се разбере скритият й смисъл, който се вписва като задължителен елемент в жизнения път на човека.

Именно „ТОВАРА” на това, което човек е усетил, води или не, до появяване на заболяването и неговото изразяване, в по-висока или по-ниска степен. Често ние омаловажаваме влиянието върху нас, на това, което ни се е случило. Трябва да приемем реалността такава, каквато е, това е всичко. Ако приемем реалността, няма да сме болни. Терапевтичното изкуство се състои в това да помогнем на човека да достигне до своята РЕАЛНОСТ, която често му убягва. Оздравяваме само в тази реалност, т.е. мога да разреша конфликта си, единствено и само, ако получа достъп до информацията, която е предизвикала конфликта. За да се излекуваме, трябва да осъзнаем, че точно ТОВА е болестта, в състояние на пълно приемане. Истинското разбиране е едно усещане. Вие усещате и в този момент разбирате и знаете. Може би даже не можете да го обясните. Мозъкът се грижи за оздравяването. Не е необходимо да се питаме как го прави, а трябва да го приемем, реагирайки както децата, без ни най-малка критика, „А, ето защо е така …” и да сте убедени в това.

Разбира се биологията работи на фино ниво и терапевтичното изкуство се състои в това да се открие не само елемента, който задейства дисфункцията, но и този който я програмира.

Има абсолютно съответствие между нещата и ние можем до известна степен да променим съдбата си, осъзнавайки „несъзнателната” част от програмата, която се изпълнява в нас, за да я изчистим. Има няколко начина да се запишат тези програми.

1. Преживяното от момента на нашето раждане до днес.

Всичко се записва в нас като във фотоалбум и мозъкът постоянно сравнява сегашната ситуация с всички онези, които той вече има в паметта.

Ако съм имал някакъв сериозен инцидент на кръстовище, защото някоя кола е пресякла на червената светлина на светофара, то всеки път когато се окажа на подобно кръстовище, винаги ще се оглеждам три пъти повече, за да се уверя, че не се задава никакъв автомобил.

Във всеки един момент мозъкът регистрира чрез сетивата всички елементи, съществуващи около нас: цвят, звук, чувство, предмет, миризма, цифра и т.н. По-късно припомнянето на един или повече от тези елементи може да е достатъчно, за да възвърне състоянието на първоначалния стрес, който е съпътствал някое травмиращо събитие. Докато не сме осъзнали тази първоначална причина, ние понасяме въпреки нас, неразположението, свързано с този стрес. Точно това се случва при алергиите.

2. Преживяното в утробата на майката.

Отнася се до всичко, което се е случило от зачеването до първата година от живота. Всичко, което родителите мислят и казват в стресови ситуации, детето го приема „за Аз”, сякаш това се отнася лично за него и то го слага в багажа си, за да се подготви за похода, който ще бъде неговият живот.

Психологическите конфликти на родителите се превръщат в биологични конфликти при децата. Моят баща или моята майка са го усетили, тогава аз ще го реализирам в мен, на биологично ниво или в моето поведение.

Родителите са искали да имат момче. Те са били сигурни, че детето, което майката носи ще бъде от мъжки пол. В момента на раждането, двамата възкликват разочаровани: „О, не, то е момиче !” Въпреки, че 30 минути след това те вече му се усмихват и го приемат, детето вече е било пронизано от стрелата, която за миг е записала върху неговата касета ниска самооценка и чувство на  вина.

Една млада жена изживява болезнено първите стъпки в своя брак. Тя се чувства изолирана и приклещена в капан, тя казва : „Ако знаех, че ще бъде толкова трудно, никога нямаше да се омъжа”. Детето, което носи в този миг ще поеме върху за себе си биологичното решение на конфликта на майка си и няма да се ожени. То може би през целия си живот ще иска да се ожени, но тази несъзнателна програма ще саботира неговите усилия и сякаш случайно, противно на всякаква логика, по-късно, то срещна  само партньори, с които връзката е невъзможна.

Няма виновни, няма жертви, има биологични закони.

3. Фамилната  памет.

Неразрешените драми, преживяни от нашите предци, предаващи се във фамилната памет ще се отразят върху тази или този, който ще бъде под прицел.

Една жена, която не може да има деца открива, че е наследила програмата от своята баба, която е починала по време на раждане. Докато нейният мозък носи  този спомен, тя си мисли: „Ако родя дете, ще умра” и тя не може да роди, въпреки голямото си желание за деца.

За да оздравеем, трябва да открием смисъла, на това, което се проявява в нашия живот.

Нямам право да успея.

Трябва да спася света.

Не успявам да създам семейство.

Аз съм винаги жертва на …

Аз съм депресиран.

Чувствам се изолиран от …

Злопаметен съм.

Осъзнаването премахва програмата и ни позволява да направим това.

Трябва просто да се отпуснем, да пуснем тежките куфари, които мъкнем от много отдавна, тук и сега. Ние не сме свободни, но сме свободни да станем такива!

Важно е да успеем да оздравеем. Но най-важното е да посочим със сигурност произхода на болестта и най-вече да успеем да покажем начина как да я избегнем и как да не се разболяваме повече. 

Библиография :

1.Саба К. Биологичното декодиране, основен семинар.

2. Атиас Г. Семейните корени на болестта, Пикторус.

3. Мамбрети Г.и Серафин Ж., Медицината наопаки. – А ако Хамер имаше право? Амрита.

Share