CoolSocial.net anandaproject.net

Четирите ашрама

резюмета от лекции  "Въведение във Веданта философия" /2009 г./

Четирите пурушаартхи са пряко свързани с четирите ашрама /от “шрамаха” – съзнателно усилие/, или степени, стадии в живота на човека в древноиндийското общество. Изхождайки от значението на думата ашрама като “положено съзнателно усилие” ние разбираме скритата идея на древните мъдреци – а именно, че целия живот е духовна практика, духовен път, посветен в крайна сметка на постигането на мокша, крайното освобождение.

Всъщност за да се постигнат четирите пурушартхи, четирите цели в живота се “препоръчва” схемата на т.н. варна-ашрама общество. Четирите ашрами са както следва: брахмачаря, стадий на учене, грихастха, стадий на семеен живот, ванапрастха, стадий на отшелничество, саняса, монашество, стадий на отречение.

Още с раждането си в тялото, душата “изпада” в една от първите клопки – тази на инстинкта за самосъхранение, който при човека излиза извън рамките на нормалното, така както е в животинското царство и се проявява като неутолимо желание за натрупване, за подсигуряване, за още и още разширение в материалната сфера. Това дава илюзорната представа за стабилност и сигурност в живота, а такива дефакто няма, защото материалните неща лесно се спечелят и още по-лесно се губят – само едно земетресение е достатъчно и – край на това, което е строено цял живот. Къде отидоха всичките усилия, труда? В този смисъл се казва, че материалното е преходно. Този факт естествено не прави безмислени усилията за материални придобивки. Защото именно в полагането на усилия човешката душа се учи и опознава законите на вселената и израства към по-високо съзнание. Няма нищо лошо в материалните придобивки сами по себе си – важното е какво е нашето отношение към тях. Само когато артха пурушаартха се превърне в единствена цел, тогава става разрушителна за израстването на индивида и той се обрича на страдание. В този смисъл израза, който Ерих Фром направи известен “да имаш или да бъдеш” е напълно актуален – всеки от нас е изправен всеки ден пред тази дилема и за  нещастие повечето от нас избират да имат вместо да бъдат. А когато артха пурушаартха е само средство за постигане на другите цели, тогава е на мястото си.

Когато жаждата за натрупване и ограждане с материални неща е задоволена – егото се чувства сигурно, “разширено” и голямо, но започва да усеща осезаемо друга липса – удоволствието, емоцията, топлината от общуването със себеподобни. И тогава се включва кама пурушаартха – желанието за изпитване на удоволствие, където петте сетива и умът включително се ангажират и дават едно по-фино по-своята характеристика преживяване от това да имаш. Кама  също е нещо естествено и на място, когато не й се придава по-голяма стойност отколкото заслужава – нейният корен е инстинкта за продължаване на рода, който включва в себе си изпитването на удоволствие. Преследването на тази цел  при животните е несъзнателно. Родът трябва да се продължи, защото живота трябва да продължи – но животното не е осъзнато за този „план” на Природата, и за да изпълни то мисията си е програмирано всяка пролет да се “изсипят” определено количество хормони в кръвта му и то да си търси партньор за любовната игра, с което междувременно Природата реализира и своята стратегия. Но човека е друго нещо – ние сме се изхитрили да използваме този инстинкт за доставяне на удоволствие и на практика той се е превърнал в една от фикс идеите на човешкото общество от незапомнени времена и тази фиксация се вижда особено ясно днес в условията на информационното консуматорско общество – нищо не може да се продаде така добре както, ако в рекламата е използван сексуален контекст. Осъществяването на целите е пряко или относително свързано с четирите ашрама – напр. в първия стадии на брахмачаря имаме натрупване /на знание/, във втория стадии на грихастха човек има работа с правилното наслаждение /кама/, в третия стадии на ванапрастха човек работи предимно с дхарма, а в четвъртия – саняса, негова цел е мокша.

За да се контролират артха и кама е необходимо да се знае и спазва дхарма. Знанието за дхарма е предвидено да бъде предадено на човека в неговия първи житейски стадии, първата ашрама, когато той се изпраща при духовен учител, за да се запознае с Ведите.

***

Брахмачаря. /“Брахма” тук има значението на Веда, знанието, а “чари” е “този, който ходи”, т.е. “този, който е добре познаващ ведите и може свободно да се движи сред знанието”/.

Когато момчето достигне зрелост, то преминава през т.н. упанаяна церемония, поставя му се браминската нишка, дава му се Гаятри мантрата и то бива поверено в ръцете на духовен учител, гуру. В гурукула /букв. “къщата на гуру”/ живота е простичък и се заключава в няколко неща – дисциплина, служене и учене. Целта е младите брамини да се тренират физически и психически, да станат способни да издържат трудностите и да получат знанието как да се справят с останалата  част от живота си. Учат се текстове от писанията, учат се ритуали и молитви, учи се как да служи /на учителя си и на по-възрастните/, учи се на общуване със събратята си, учи се как да се храни и как да спи… Води се живот на простота, дисциплина и въздържание. Това е период на цялостно, холистично образование твърде различно от стеснения модел на днешното профилирано образование, което е насочено единствено към това как да научи човека да печели пари, да прави кариера, която ще му донесе повече пари и т.н. Целта на ведическия модел е изграждане на хармонична личност, която да се интегрира възможно най-добре в обществото според своите таланти и способности, личност, която е развита във всички свои аспекти – физически, морално, интелектуално и духовно. Именно поради това след упанаяна церемонията момчето става вече двиджа, т.е. дважди роден, визирайки важността на раждането на индивида като съзнателна личност. Майката дава рождение на физическото тяло, а гуру – второто раждане, духовното, което дава на човека крила /според един от смислите на думата “двиджа”/. В периода на образование в гурукула младите биват информирани за три много съществени неща:

1. за целта и смисълът на човешкия живот. Човешкия живот може да бъде лесно пропилян ако няма идея за посока и смисъл. Живота е като игра на футбол – ако играчите просто си подават топката без да се стремят да вкарат гол – то играта накрая ще остане безрезултатна. Подобно – ако личността не бъде информирана за целта и смисъла на живота като духовно пътуване с крайна дестинация мокша, то такъв един живот се счита за пропилян. Счита се за безумие да се проиграе шанса за освобождение, който единствено човешката форма на съществуване дава.

2. знание за ритуалите и тяхното значение. Ритуала е бил винаги израз на връзката между човека и Бога, между видимото и невидимото, долното и горното, външното и вътрешното. Но ритуала освен всичко останало има и функцията да възпитава в дисциплина. Там където има ритуал има и дисциплина и обратното. “Мързелът е най-естественото нещо за тялото” казват писанията и чрез рутинна практика, ритуал, човек преодолява тази вродена склонност, която е разрушителна в крайна сметка за здравето и психиката. Типичен пример за това е Сурия намаскара, Слънчевият комплекс, както е познат по света. Това е ритуал за посрещане и изпращане на слънцето, който направен 108 пъти както е по-традиция решава проблема със физическото обездвижване. Той има както физически, така и духовен аспект – от една страна се развива дисциплина на тялото, а от друга любов и почит към Слънцето, символ на Висшето. Ритуала е овеществената емоция/мисъл. Ако човек чувства почит към Бога, той ще потърси начин да изрази своята емоция/мисъл и на физически план – чрез реч или движение. Чрез ритуала се случват две неща – чувството намира израз чрез движението /жеста/ от една страна и обратно – движението подхранва на свой ред чувството и го “затвърждава” – личността придобива устойчивост и сила.

3. развиване на ценностна система – това е картата на живота, която е ориентирана според духовния север – мокша, без която карта пътникът лесно може да се затъне в житейските тресавища… Картата на живота е наречена Санатана Дхарма, вечните закони, т.е. законите които не се променят, а променят. Това е науката, която ни дава знанието за променливото и непроменливото и как да променим променливото /т.е. нас самите/ според непроменливото – законите на Всемира, за да намерим мира и хармонията, които така желаем.

Писанията за стадия брахмачаря: „Брахмачари трябва да се въздържа от: Вино, месо, парфюми, накити, вкусни ястия, жени и нараняване на други същества, мазила, оцветяване на очите, носене на обувки и чадъри, похот, гняв и алчност, танцуване, пеене и свирене на инструменти, игра на зарове, клюкарстване, говорене на лъжи, заглеждане и докосване на жени, галене на другите.”

„Нека той винаги спи сам, нека не похабява семето си, защото който от похот прахосва семето си нарушава обетите си”.

„Овладял Ведите, или две от Ведите, или дори само една Веда, нека брахмачари спазвайки целомъдрие навлезе в грихастха”

***

Грихастха. /букв. “установен в дома”, от “грха” – къща/

„Брахмачарина, главата на семейство, отшелника и аскета – всичките четири ордена произлизат от грихастха.”

„От всички степени, ашрами, този на грихастха е най-добрия, защото той поддържа останалите така както живите същества биват поддържани от кислорода.”

Навлизайки в този стадии на живота мъжа поема задълженията на глава на семейство – намира си жена, грижи се за децата и родителите си, за слугите си, подчинените си, работи за поддържане на къщата, имота и т.н. Подобно – жената поема своите задължения. На семейният живот се е гледало като на религиозна институция, която има за цел да изгражда личността чрез съвместния живот, който е подчинен на една обща цел – себепознанието или богопознанието. Себепознанието се постига, когато човек стане единен, цялостен. По настоящем всеки един от нас е раздвоен – на мъжка и  женска част, които не са в хармония. На въпроса кога ще видим царството, Иисус отговорил: “Когато направите двете едно, когато сторите вътрешното външно, а външното вътрешно, и горното долно, когато направите мъжа и жената едно…” и т.н.

Чрез брака мистерията на вътрешния съюз се разиграва на външен план, ето защо ако не бъде “осветена” от Духа тя се опошлява и се превръща в борба за надмощие и търсене на удоволствие на всяка цена. Резултата от това е развод, нов брак, нов развод и т.н. А когато семейната клетка е разбита, същата е участта и на обществото. В днешно време на текстове като този: “Бог е бракосъчетал мъжът и жената и само Бог може да ги раздели” се гледа като на безмислени и смешни, но тук има мъдрост, която за съвременния “свободен” човек ще остане скрита. Вярно е, че съвместния път е не лек, но именно в това се състоят уроците на грихастха ашрама. Така както ашрама на гуру е място, където ученика учи, така и грихастха ашрама е мястото, където семейните учат своите уроци. Мъжът и жената са като два вола, впрегнати да свършат определена работа. Бракът е като хомот /нека не гледаме на този пример от отрицателната страна/, който държи двамата заедно, защото поотделно те не биха могли да се справят /така добре/ с тежката задача – да изорат нивата, която ще даде плодовете на Живота сетне. Грихастха ашрама е широко поле за изучаване на изкуството на действието –  карма йога, както и изкуството на любовта, бхакти йога. В грихастха ашрама се учат уроците на отговорността, търпението, толерантността, прошката, споделянето, доверието, вярата. В семейството всеки служи и би трябвало да търси начини да послужи на останалите или с други думи да се опитва да прилага закона на жертвата, който е в основата на всеки растеж. Това е била идеята на древните, която изглежда, меко казано, не на място в днешните консуматорски времена, когато всеки търси някой, който да му служи, да му задоволява желанията и капризите. В миналото брака се е скрепявал от свещеника, а в днешно време от адвокатите – пишат дълги и смешни списъци за задължения, отговорности и права, които са само онагледяване на липсата на любов и разбиране за това какво е брака.

В семейната среда се учи изкуството на общуването – това да си достатъчно близо до партньора без обаче да го задушаваш със своето присъствие.

“Изкуство е да угодиш на хората! Аз съм дошъл до следното заключение: за да живеят добре, хората трябва да бъдат на голямо разстоянието помежду си. Разстоянието между двама души трябва да бъде поне колкото е разстоянието на между Луната и Земята, Венера и Земята, Меркурий и Земята, Слънцето и Земята. Колкото е по-голямо е разстоянието между хората, толкова по-добре.” Учителя Дънов

В семейството се отглеждат и децата – ако то е стабилно и читаво, поколението ще бъде добро и родителите ще бъдат възнаградени по-късно за това, както и цялото общество.

Стадия на грихастха е наистина много важен, защото на него се крепи цялото общество, тъй като грихастха произвежда всички блага в обществото – брахмачарите учат, ванапрастхите и санясите също не произвеждат – всички разчитат на хората в средна възраст, на тях се крепи цялата обществена структура, държавата.

Писанията за стадия грихастха: „Жената трябва да бъде почитана и уважавана – тогава боговете са удовлетворени; когато жената не се почита, всички ритуали и маниери са без смисъл.”

“Гостоприемството е негов дълг, той винаги трябва да има какво да предложи на скитника, на монаха, на роднините си, на слугите си, на младите, на децата, на болните, на бременните, на животните, които живеят наблизо. Той също така трябва да продължава своето учене и да прилага принципите на практика. ”

„Неговите специални добродетели са: Гостоприемство, производство, истинност, честност, либералност, щедрост, чистота на храната и живота.”

„Когато грихастха види бръчки по кожата си и косата му започне да побелява и придобие внуци, нека да се оттегли в гората.”

***

Ванапрастха. /букв. ”установен в гората, “ванаха” – гора; горски отшелник”/

Според традицията навремето жената е била свободна да избира дали да последва мъжа си в гората или да остане при синовете и внуците си. Той взема със себе си само обредния огън и пособията за извършване на ритуали. Негово задължение към света сега е извършването на жертвоприношения, на агнихотра /ведическа огнена церемония/ и пр. Неговия живот се ръководи от следните принципи: жертвеност, учене, аскетизъм и милосърдие към всички:

„Нека той бъде постоянно ангажиран в изучаване на Ведите, в пълен самоконтрол, приятелски настроен, съсредоточен в себе си, винаги даващ и никога вземащ, състрадателен към всички живи същества.”

Докато пътя на грихастха е праврити, т.е. насочен навън, пълен с активност, желания, натрупване, амбиции, следващия стадии, ванапрастха, обръща посоката – човек би трябвало да тръгне по пътя на ниврити, т.е. да се отдръпва от света, от външните активности, да раздава това, което е спечелил, да предаде щафетата на глава на семейство на синовете си и т.н. Това е вътрешния смисъл на “горски отшелник”, а не това човек да хване гората и да се изгуби тотално за обществото. Този етап е естествен, той идва с ограничаване на физическите способности на тялото. Мъдростта изисква умът също да последва тази тенденция и да ограничи своите външни активности. Ако живота на грихастха е бил пълноценен /т.е. той е задоволил своите потребности – артха-кама, “изгорил” е своите васани/ , то той би трябвало да е развил в себе си вкуса към спокойствието и красотата на усамотението. В противен случай старостта става тежко бреме – желанията напират и изгарят отвътре, а тялото не може да даде възможност те да се проявят. Това е причината за депресията и песимизма на стареца. Ванапрастха е период, когато човек се обръща назад и прави една равносметка на живота си вече в светлината на ведическото знание. Отново изучаването /свадхяя/ на писанията и собствената природа стават фокус на вниманието, но вече на базата на придобитата житейска мъдрост. “Отдаване на жертвоприношения” днес би трябвало да се разбира като отдаване на дейности, свързани с благото на обществото като цяло – тоест закона на жертвата се учи на ново ниво. В предишния етап индивида се жертва за семейството, във ванапрастха – за обществото, а в следващия етап, саняса, за цялото човечество, за всичко живо. Не е необходимо човек да има физическа сила, за да се почувства неговата помощ. /Нека си припомним приказката за онзи цар, който наредил да убият всички старци в царството му, защото му се струвало, че те само ядат и увеличават разходите на хазната, а не допринасят с нищо за обществото…/

Ванапрастха се учи на аскетичен живот, който е постепенна подготовка към последния стадии – този на санняса, влизане в монашеския орден:

„Прекосявайки третата част от живота си, нека ванапрастха, оставяйки всички привързаности да стане аскет, монах от четвъртата ашрама.”

***

Санняс. /букв. “отречение от всичко”/

Саннясина е отречен от всичко – няма притежания, не носи пари в себе си, разчита изцяло на милостта на другите, свободен като птица, без дом, без обичайните пособия за извършване на ритуали дори. Той се подслонява под дърветата и неговия ум е вечно ангажиран в медитация и съзерцание на Единния. Това е стадия на монашество, в който човек търси крайното освобождение, прекъсва връзките си с “този” свят и установява връзка с Бога.

“Лисиците имат леговища и птиците имат гнезда, а Синът человечески няма къде да положи глава и да отдъхне” Ев. на Тома, 86 ст.

Това отречение би трябвало да е пълно – не само външно, но и вътрешно. В това се състои смисъла на санняса.

„Ако саннясина само веднъж през дена помисли, разтревожи се, какво ще яде, той се е провалил като саннясин”.  Свами Чинмаянанда

„Нека той да не желае смъртта, нито пък живота, нека той да чака определения час, така както слугата заповед от господаря си.

Нека краката му да търсят пречистени места, нека да пие вода пречистена през кърпа, нека говори думи чисти, нека да извършва действия пречистени от разума.

Нека търпеливо да понася острите езици на хората, нека не наранява никого, нито пък разчитайки на своето тленно тяло да си създава неприятели.

Нека да не отвръща на гнева с гняв, нека да благославя когато го кълнат, нека не произнася думи на неистина разхвърляни през седемте врати /петте сетива, манас и будхи/.

Наслаждавайки се на Върховния, седейки безразличен, въздържайки се от сетивни наслади, със своят Аз за единствен свой приятел, нека той да скита насам натам с една единствена цел – освобождение.”

Какво е истински санняс? Много може да се дискутира по този въпрос. Санняс преди всичко означава отричане от егото. Това е всъщност и смисълът на всяко друго отречение – да ни доведе до последното и най-съществено отречение, отречението от собственото его, което е единствената пречка за сливането с Брахман. Един човек може да се е отрекъл от външни притежания и действия, а вътрешно да има много привързаности и обратното – може външно да има обвързаности, но вътрешно да е свободен. Ето и разбирането, което Бхагавад Гита дава по този въпрос:

„Този, който действа според своите задължения, независим, безразличен от плода на действията си, той е санняси и йогин също, а не онзи, който се скита без притежания.”

Истинския саннясин, /по нашия край – монах/ се разпознава по вътрешната светлина, която излъчва лицето му и цялото му същество. В присъствието на такъв човек се чувства особена аура, мислите които обикновено обитават ума на човека престават да са съществени, а минават други – за вечното, за смисъла, за прошката и разкаянието…

Саннясите, /монасите/, са духовните лидери на обществото. Въпреки, че живеят от подаяния, те са главината около която се върти цялото общество. Те са “посредниците” на светския човек с Бога. Това е тяхната мисия – да се приближават все по-близо и по-близо до Първоизточника, като по този начин служат като маяци за останалите, които обикновено са здраво вкопчени в самсара, и да  сочат правилната посока и смисъл на човешкия живот. Иисус: “Който е близо до мен, е близо до огъня, а който е далеч от мен, е далеч от царството” Ев. на Тома, 82 стих.

Един истинки саннясин може само да стои и да мълчи и при все това да произведе огромен ефект върху околния свят, дори в световен мащаб. Пример за това е Рамана Махариши.

***

Първите два стадия са праврити марга /път навън/ – човека излиза към света, желанията му са насочени към постигане на неща вън от себе си, учи се как да използва енергията си в света за доброто и просперитета на всички, вторите два са ниврити марга /път навътре/ – пътя на интроверността, с натрупания жизнен опит човека се отдръпва навътре в себе  си, в молитва и медитация той търси вечната истина, която е скрита възможно най-близко в него самия.

Четирите стадия в живота се сравняват с четирите стадия през които преминава развитието на пеперудата. Първия стадий е яйце, това е живота на ученика, където той се намира в гурукула, защитен от специално създадената за него обстановка. Втория е гъсеница, която е активна, лакома и с пълни сили се наслаждава на живота, движи се, бори се и т.н. Третия стадии е какавида, отново пасивен период, когато гъсеницата, респ. човека се отдръпва за “размисъл”. Четвъртия е пеперудата, която лети. Гъсеницата се е трансформирала през последния стадии на преосмисляне на житейския опит и вече напълно развита в пеперуда пробива пашкула и е готова да лети – получава свободата си…

Дали пътя на човека ще следва стриктно тези етапи на развитие или не, е въпрос на личен избор. Но дори външно да има разминаване, то на вътрешен план развитието преминава по подобна схема. Има хора /много малко/, които са призвани от самото си раждане да бъдат монаси и духовни водачи и за които преминаването през семейния етап е излишна загуба на време.